Състоянието на тялото на Далейн и онова, което бе останало от одеждите му, когато го откараха в катафалка до дома му и после до мястото на сетния му покой във фамилния мавзолей, бе такова, че широко разнеслият се слух за облеклото му тази сутрин не можеше да бъде потвърден официално.
Цялото му облекло беше изгоряло — с или без много обсъжданата ивица пурпур, — а повечето от нежната кожа на аристократа беше овъглена до черно или съвсем изгоряла. Това, което бе останало от лицето му, беше ужасяващо, чертите под забележителната някога сребриста коса се бяха превърнали в стопени буци. Най-големият му син и племенникът също бяха загинали, и четирима от свитата. Оцелелият син, разправяха, бил ослепял и направо не бил за гледане. Очакваше се да положи монашеска клетва и да се оттегли от Града.
Сарантийският огън правеше това с хората.
Беше една от тайните на империята, пазена най-жестоко, защото бе оръжието, което бранеше Града — досега — от щурмове по вода. Ужас вдъхваше този течен огън, под който лумваха в пламъци и кораби, и хора и който гореше над морето.
Никога в живата памет и според всички военни хроники не беше използван отсам градските стени или в каквото и да било сухопътно сражение.
Това, разбира се, насочи подозренията на по-сведущите към стратега на флотата, както и към други военни командири, които биха могли да повлияят на инженерите, запознати с техниката на изливане на течния огън през тръба или изхвърлянето му от разстояние към морските врагове на Сарантион.
Така че мнозина бяха подложени на разпит. Смъртта им обаче не послужи на крайната цел — да се разкрие кой е уредил това отвратително убийство на един изтъкнат патриций. Стратегът на флотата, мъж от старата школа, избра да сложи край на живота си, но остави след себе си писмо, в което заяви както пълната си невинност за всякакви престъпления, така и смъртния си срам, че оръжие, поверено на неговата опека, е било използвано по такъв начин. Неговата смърт съответно също не донесе никаква полза.
Достоверно звучеше донесението, че със сифонния механизъм са боравили трима души. Или петима. Че са носели цветове и дрехи в басанидския стил, и варварските мустаци и дълги коси на най-крайните Зелени. Или на Сините. После — че са носели светлокафявите туники с черни пешове на хората на градския префект. Донесе се, че избягали на изток по крива задна уличка. Също така — на запад. Или през задния вход на изключително засенчената улица, където се намираше градското имение на Далейните. Друг свидетел много убедено заяви, че убийците били киндати, с характерните за тях сребристи роби и сини шапки. Никакъв явен мотив не можеше да обясни това, макар че поклонниците на двете луни като нищо можеха да извършат зло просто ей така. Няколкото стихийни спорадични погрома в Киндатския квартал бяха оценени от градския префект като извиними, средство да се поразтовари напрежението в Града.
Всички чуждоземски търговци в Сарантион бяха посъветвани да не напускат жилищата си в Града до следващо уведомление. Някои от онези, които нагло не се вслушаха — навярно от любопитство да видят как се разгръщат събитията през тези дни, — преживяха предсказуеми нещастни последици.
Убийците на Флавий Далейн така и не бяха открити.
В педантичния опис на мъртвите в това трудно време, поръчан на и изпълнен от градския префект по заповед на протоофициария, имаше донесение и за трупове, намерени изхвърлени на брега четири дни по-късно, от войници, патрулиращи по крайбрежието източно от тройните стени. Били голи, кожата им била станала сиво-бяла от морето и морски твари били полепнали по лицата и крайниците им.
Никаква връзка изобщо не бе направена между тази находка и събитията от ужасната нощ, в която император Апий отиде при бога, последван на заранта от знатния Флавий Далейн. Каква връзка можеше да се направи? Рибарите намираха трупове във водата и по каменистите плажове открай време.
По свой си, може би леко дребнав начин, присъщ за интелигентен човек без никаква истинска власт, Плавт Боносус по-скоро се радваше на изражението на имперския канцелар, когато протоофициарият се появи в Сенатската зала скоро след пристигането на Гесий.
Високият мършав евнух притисна пръсти пред гърдите си и важно сведе глава, все едно пристигането на Адраст бе източник на подкрепа и утеха за него. Но Боносус бе наблюдавал лицето му, когато стражите широко отвориха позлатените врати — доста пострадали от нахлуването в сената.
Гесий беше очаквал някой друг.
Боносус имаше доста добра представа кой може да е този друг. Щеше да стане интересно, помисли си той, щом тук се съберяха играчите в тази утринна пантомима. Адраст явно бе дошъл заради себе си. След като двамата премогъщи — и опасни — стратези и техните сили бяха на повече от две седмици усилен марш от Сарантион, за протоофициария се отваряше легитимна пътека към Златния трон — стига да изиграеше хода си решително. Родословната му линия сред Имената беше безспорна, опитът и рангът му — ненадминати, а разполагаше и с обичайния брой приятели. И неприятели.