— Преблагородни членове на Имперския сенат — каза канцеларът, като извиси тънкия си, изключително школуван глас. — Вижте! Народът на Сарантион е дошъл при нас! Не трябва ли да чуем гласа на своя народ?
Народът го чу и гласът му откликна и се превърна в рев, който разтърси залата. Едно име, отново и отново. Отекваше сред мрамор, мозайка и скъпоценни камъни, и злато, завихри се нагоре към купола, където обреченият Хеладик караше колесницата си, понесъл огън. Едно име. Нелеп избор в известен смисъл, но в друго отношение, помисли Плавт Боносус, можеше и да не е толкова нелеп. Изненада се от себе си. Такава мисъл изобщо не му беше хрумвала досега.
Зад канцелара Адраст, благият лъскав протоофициарий — най-властният човек в Града, в империята — все още изглеждаше зашеметен, слисан от бързината, с която се развиваха нещата. Не беше помръднал, нито бе реагирал по някакъв начин. Накрая това колебание, това пропускане на мига, в който всичко се промени, щеше да струва поста на Адраст. И очите му.
Златния трон вече го беше изгубил. Навярно бавното осъзнаване бе това, което го смрази там, на мраморната скамейка, докато тълпата ревеше и кънтеше, все едно че бяха на Хиподрума или в някой театър, а не в Сенатската зала. С разбити мечти — всичките му хитри, сложно заплетени мрежи бяха разкъсани, когато един беззъб ковач с бичи врат изрева избраното от Града име право в гладкото му, тъй добре поддържано лице.
Навярно онова, което чу Адраст тогава, скован и неподвижен, бе съвсем различен звук: драгоценните птици на императора, запели вече песента си за друг танцьор.
— Валерий на Златния трон!
Викът се разнесе из Хиподрума точно както му бяха казали, че ще стане. Той отказа, поклати решително глава, обърна коня, за да се махне, видя стражите на градския префект, затичали към него — не бяха от неговите хора — и как коленичиха пред коня, как преградиха пътя му с телата си.
После те също извисиха гласове, викаха името му, молеха го да приеме трона. Отново отказа, клатеше глава и се мръщеше. Но тълпата вече бе подивяла. Викът, започнал след като им донесе вестта за смъртта на Далейн, закънтя над огромното пространство, където обикновено препускаха колесници и ликуваха хора. Тук вече имаше трийсет, навярно дори четиридесет хиляди души, макар този ден да нямаше надбягвания.
Друго състезание вървеше днес към предопределения си край.
Петрус му беше казал какво ще се случи и какво трябва да прави на всяка стъпка. Че вестта за втората смърт ще предизвика потрес и страх, но не скръб, а дори известно чувство за справедливо възмездие веднага след така натрапените призовавания за Далейн. Не беше попитал племенника си откъде знае, че ще има такива. Някои неща нямаше нужда да знае. Достатъчно имаше да запомни, предостатъчно — да изпълни в ясна последователност през този ден.
Но всичко се бе развило точно както Петрус беше казал, че ще стане, точно като щурм на тежка конница по открит терен — и ето той беше яхнал коня си, мъжете на градския префект преграждаха пътя му и тълпата в Хиподрума крещеше името му към яркото божие слънце. Неговото име и само неговото. Два пъти бе отказал, според указанията. Вече го умоляваха. Виждаше плачещи хора, докато ревяха името му. Шумът бе оглушителен, рев, убийствено гръмък, докато екскубиторите — неговите хора този път — се приближаваха, а после напълно го обкръжиха, без да оставят никаква възможност за един скромен, верен, неамбициозен мъж да избяга от това място, да избяга от заявената воля на людете в техния час на велика опасност и нужда.
Слезе от коня.
Мъжете му бяха около него, притискаха го, скриваха го от тълпата, сред която Сини и Зелени стояха омесени, съюзени в свирепо, общо желание, каквото не бяха знаели дори, че имат, и в която тълпа всички, сбрани под тази бяла, изгаряща светлина го зовяха да стане техен. Да ги спаси.
И тъй, на Хиподрума на Сарантион, под яркото лятно слънце, Валерий, архонт на екскубиторите, се покори на съдбата си и се остави верните му гвардейци да го загърнат в мантията с пурпурната ивица, която Леонт случайно бе донесъл.
„Няма ли да се зачудят на това?“ — бе попитал той.
„Дотогава вече ще е без значение — отвърнал бе племенникът му. — Повярвай ми.“
А екскубиторите се отдръпнаха, външният кръг бавно се раздели, като завеса, тъй че да се види как най-вътрешните държат огромен кръгъл щит. И застанал на този щит, щом го вдигнаха на раменете си — по древния обичай, по който войниците провъзгласяваха император — Валерий Тракезиеца вдигна ръце към своя народ. Обърна се към всички страни на гърмящия Хиподрум — че тук бе истинският гръм него ден — и прие, смирено и милостиво, спонтанната воля на народа на Сарантион да бъде негов господар, Наместник на Святия Джад на земята.