— Но не толкова благодарен, че да останеш със своята кралица, която се нуждае от теб?
Не прикри упрека си. Бе научила, че на младини се е увличал по жени. Зачуди се дали не би могла да измисли нещо, за да го задържи. Девствеността й можеше ли да се окаже примамка? Сигурно бе лягал с девици, но едва ли беше спал с кралица, помисли си Гизел с горчивина. Болеше я, докато гледаше как сивият бряг се смалява и се слива със сивото море. Там сега, в родния град, всички щяха да са в храма, щеше да започва поменът на баща й, под свещи и светилници.
Алхимикът не извърна очи, макар погледът й да беше леденостуден. Дали това не беше първата цена, която плащаше, първата от многото, които й предстоеше да плати, помисли си Гизел… това, че кралица, отплавала на кораба на друг владетел, само с шепа войници и изоставила трона си, за да се домогват други до него, не може повече да внуши покорство и дълг?
Или беше просто от човека? Нямаше непочтителност у него, честно казано, само откровена прямота. Той отвърна сериозно и малко навъсено:
— Аз ви служих, ваше величество. По всякакъв възможен начин тук. Стар човек съм. Сарантион е много далече. Не разполагам със сили, които може да са ви от помощ там.
— Но имаш мъдрост. Тайни изкуства и вярност… все още го вярвам.
— И сте права да вярвате в последното. Желая не повече от вас Батиара отново да затъне във война.
Тя прибра с ръка един развят кичур. Вятърът плющеше безмилостно в лицето й.
— Значи разбираш защо съм тук? Не заради собственото си спасение. Това не е… бягство.
— Разбирам — отвърна Зотик.
— Въпросът не е кой управлява във Варена. Важен е Сарантион. Никой от онези в двореца няма и най-малко разбиране за това.
— Знам — отвърна Зотик. — Ще се унищожат взаимно и ще се отворят за Изтока. — Помълча. — Мога ли да попитам какво се надявате да постигнете в Сарантион? Споменахте за връщане у дома… как бихте могла, без армия?
Труден въпрос. Не знаеше отговора.
— Има армии… и армии. Има различни нива на подчиняване. Знаеш какво представлява днес Родиас. Знаеш какво… сме му причинили, когато сме го завладели. Възможно е да успея да направя така, че и Варена, и целият полуостров да не бъдат съсипани. — Замълча. — Възможно е дори да успея да ги спра. Все някак.
Той не се усмихна, нито го отхвърли. Каза само:
— Все някак. Но тогава и вие няма да се върнете, нали?
И за това беше мислила.
— Може би. Бих платила тази цена всъщност. Алхимико, ако знаех всички пътища към онова, което ще бъде, нямаше да те моля за съвет. Остани с мен. Знаеш какво се опитвам да спася.
Той отвърна с поклон, но отклони подновената молба.
— Знам, ваше величество. За мен беше висока чест, и си остава, че ме поканихте.
Преди десет дни беше това. Заповядала бе да го доведат при нея под невинния претекст да й предложи още веднъж заклинанията си от полусвета, които да утешат душите на мъртвите в гробната могила от чумата — и духа на баща й също, с приближаването на деня на помена. За първи път той бе дошъл в двореца преди повече от година, когато бе вдигната могилата.
Помнеше го от тогава: не млад мъж, но проницателен, сдържан и вдъхващ доверие. Никакви хвалби, никакви обещания за чудеса. Езичеството му означаваше малко за нея. До не толкова отдавна самите анти бяха езичници в тъмните лесове на Саврадия и просмуканите с кръв поля край тях.
Разправяха, че Зотик разговарял с духовете на мъртвите. Затова го беше поканила преди две лета. Беше по времето на всеобщ страх и скръб: чума, дивашкото нахлуване на инициите след нея, кратка кървава гражданска война, когато баща й умря. Нуждата от изцерение беше отчаяна, и от утеха, навсякъде, където можеше да бъде намерена.
Гизел потърси всякаква форма на помощ в онези първи дни на трона, за да усмири живите и мъртвите. Заповяда на този човек да добави и своя глас към онези, които трябваше да утешат духовете в гробната могила зад храма. Беше се присъединил към хейромантите с техните островърхи, изписани с тайнствени знаци шапки и пилешки вътрешности в двора една привечер, след като клириците бяха изрекли молитвите и благочестиво се бяха прибрали. Не знаеше какво бе извършил или казал там, но й донесоха, че последен напуснал двора под двете изгрели луни.
Отново се беше сетила за него преди десет дни, след като Фарус й бе донесъл вест, ужасяваща, но всъщност не съвсем неочаквана. Алхимикът дойде, пуснаха го, поклони й се официално, остана прав, подпрян на тоягата си. Бяха сами, освен Фарус.