Тя носеше короната си, нещо, което рядко правеше в покоите си. Беше й се сторило важно, по някакъв начин. Беше кралицата. Все още беше кралицата. Помнеше собствените си първи думи. Мислеше си, че тук, на корабната палуба, той също си ги спомня.
— Готвят се да ме убият в храма — каза му. — В деня на помена на баща ми. Решението е взето от Юдрик и Агила, и Кердас, змията. Всички заедно, в края на краищата. Не бях допускала, че могат да се съюзят. Съобщиха ми, че се готвят да управляват като триумвират, след като бъда премахната. Ще заявят, че водя тайни преговори с инициите.
— Жалка лъжа — отвърна Зотик. Стоеше съвсем спокойно, сините му очи бяха кротки и будни над сивата брада. Това, че животът й е застрашен, не можеше да изненада никого във Варена, тя го знаеше.
— Като такава е замислена. Повод, нищо повече. Разбираш ли какво ще последва?
— Искате да се опитам да отгатна? Бих казал, че до една година Юдрик ще премахне другите от пътя си.
Тя сви рамене.
— Възможно е. Не подценявай Кердас, но едва ли е важно.
— Аха — отвърна той тихо. Проницателен мъж. — Валерий?
— Разбира се, Валерий. Валерий Сарантийски. Докато нашият народ е раздвоен и се самоизбива в гражданска война, какво смяташ, че ще го спре?
— Някои неща биха могли — отвърна той. — Но отначало — не. Стратегът, както и да се казва, до лятото ще е тук.
— Леонт. Да. До лятото. Трябва да замина, да спра това. Не искам Батиара да падне, не искам отново да бъде удавена в кръв.
— Никой, мъж или жена, не може да иска последното, ваше величество.
— Тогава ще ми помогнеш — каза тя. Държеше се опасно откровено, вече беше решила, че няма почти никакъв избор. — В този двор няма никой, на когото да се доверя. Не мога да арестувам и тримата наведнъж, всеки от тях ходи с цяла малка войска, където и да тръгне. Ако обявя някого от тях за свой годеник, другите ще се вдигнат на бунт още на следващия ден.
— И ще бъдете стъпкана, ще ви лишат от всякаква власт в мига, в който го обявите. Ще се избиват взаимно по улиците на всеки град и по полетата извън всички стени.
Тя го погледна със свито сърце и уплашена, мъчеше се да не се надява на много.
— Значи го разбираш?
— Естествено — отвърна той с усмивка. — Трябваше да сте мъж, ваше величество. Кралят, който ни трябва… макар че в друго отношение щяхте да ни направите много по-бедни, разбира се.
Ласкателство. На мъж към жена. Нямаше време за това.
— Как да се измъкна оттук? — попита го рязко. — Трябва да се махна и да остана жива, за да мога да се върна. Помогни ми.
Той отново се поклони.
— За мен е висока чест. — И попита: — Къде?
— В Сарантион — отвърна тя открито. — Има кораб.
И разбра, че най-сетне го е изненадала. Изпита някакво дребно задоволство, наред с дълбоката до костите тревога, която не я напускаше, съпътстваше я като сянка или дух от полусвета всеки ден и всяка нощ.
Беше го питала дали може да убие заради нея. Само веднъж, преди, когато бяха вдигнали чумната могила. Тогава бе задала въпроса небрежно, просто за сведение. Този път не беше така, но отговорът му бе почти същият.
— С оръжие — разбира се, макар че не притежавам голямо умение. С отрови също, но не с такава готовност, с каквато биха го направили мнозина, които можете да призовете. Алхимията превръща нещата, ваше величество, няма претенции за силите, които й приписват шарлатани и хейроманти.
— Смъртта също е превращение на живота, нали? — каза тя.
Помнеше усмивката му, сините очи, спрели се на лицето й, неочаквано нежни. Трябваше да е бил красив мъж някога; всъщност все още беше. Хрумна й, че алхимикът може би е обременен с някакво свое бреме. Можеше да го разбере, но нямаше да го признае по никакъв начин. Кой в света на Джад не живееше със своите скърби?
Той каза:
— Може и така да се погледне, и иначе, ваше величество. Може да се погледне като на едно и също пътуване в различно наметало. Трябва ви — промълви с променен тон — поне един ден и една нощ извън тези стени, преди да открият, че ви няма, ако искате да стигнете до Миласия невредима. Ваше величество, това налага някой, комуто вярвате, просто да се престори на кралицата в деня на церемонията.
Беше умен. Точно умен човек й трябваше. Продължи. Тя го слушаше.
Щеше да може предрешена да напусне града на втората нощ на Дикания, когато градските порти стоят отворени за празненствата. В светилището щеше да е тежко забулена в бялото на пълния родийски траур, което щеше да позволи някоя друга да заеме мястото й. Можеше да заяви намерение да се оттегли от публични срещи в покоите си в деня преди освещаването, за да се моли за душата на баща си. Охраната й — малка, грижливо подбрана група — щеше да я чака извън стените и да се събере с нея на пътя. Една-две от придворните й можели да чакат с тях, каза й. Все пак щели да й трябват една-две слугини, нали? Двама други слуги биха могли, самите те предрешени в празнично облекло, да минат през крепостните стени с нея сред нощната суматоха на Дикания и да се присъединят към останалите отвън. Можели дори да се съберат, каза й, в неговата крайградска къща, стига това да било приемливо за нея. След това трябвало да препуснат към Миласия като фурии. Можело да стане за една нощ, един ден и една вечер. Половин дузина стражи щели да могат да я опазят невредима по пътя. Можела ли да язди така, попита я.