Можеше. Беше от народа на антите. Бе на седлото от малко момиче.
Не толкова отдавна.
Накара го да повтори плана. Той добавяше подробности, стъпка по стъпка. Самата тя промени някои неща, вмъкна други. Налагаше се — той не познаваше достатъчно добре реда в двореца. Добави и женско оплакване, като още едно извинение за оттеглянето си преди храмовата церемония. Сред антите съществуваше древен страх от женската месечна кръв. Никой нямаше да я възпрепятства.
Накара Фарус да сипе вино на алхимика и го покани да седне, докато накрая обмисляше коя би могла да я замести. Ужасен въпрос. Коя можеше да го направи? Коя би пожелала? Нито тя, нито сивобрадият мъж, отпиващ от виното си, не го каза, но и двамата знаеха, че жената почти със сигурност ще загине.
Всъщност имаше само едно име. При мисълта за Аниса, дойката й, Гизел насмалко да се разплаче, но устоя. Тогава Зотик погледна към Фарус и промълви:
— Той също трябва да остане, за да брани жената, предрешена като вас. Дори аз знам, че никога не се отделя от вас.
Тъкмо Фарус й бе съобщил за тройния заговор срещу нея. Сега той погледна другия мъж от прага, тръсна решително глава, пристъпи и застана до Гизел. Стената, винаги до нея. Щитът. През целия й живот. Тя вдигна очи към него, обърна се отново към алхимика, отвори уста да възрази и ги затвори, съкрушена от болка, без да може да проговори.
Това, което каза старият мъж, беше самата истина. Убийствено вярно. Фарус никога не я беше оставял, нито прага на покоите й, докато е вътре. Трябваше да го виждат в двореца, а след това и в храма, докато тя бяга, за да може да избяга. И тя вдигна ръка и я положи на ръката на немия обръснат великан, който бе убивал заради нея и бе готов да загине за нея, готов беше душата си да загуби за нея, ако се наложи. Тогава вече дойдоха сълзите, но тя извърна глава и ги изтри. Бяха лукс, който не можеше да си позволи.
Явно не беше родена на този свят за мир, за радост или за сигурна власт… нито дори за да опази малцината, които я обичаха.
И стана така, че кралицата на антите бе почти сама, когато тръгна предрешена на втората нощ на Дикания, извън двореца и през града, покрай лумналите по площадите празнични огньове и треперливата светлина на факли, през зейналите порти и навън, сред буйната пияна тълпа, а сетне, две утрини по-късно, под сиви, понесли заплаха за дъжд небеса, остави зад себе си единствената земя, която бе познавала, и пое през морето и света, на изток.
Алхимикът, отзовал се на призива й и замислил бягството й, я чакаше в Миласия. Преди да напусне покоите й преди десет дни, бе помолил за превоз до Саврадия на имперския кораб. Уреждане на някакви негови си сметки, бе обяснил. Работа, недовършена преди много време.
Едва ли някога щеше да разбере колко дълбоко го беше трогнала.
Дете-кралица, сама и свръхестествено сериозна, недоверчива към сенки, към думи, към самия вятър. И кой можеше да я вини за това? Обсадена и застрашена от всички страни. В града открито се правеха облози за сезона, в който щеше да умре. И въпреки това достатъчно мъдра — единствената в целия дворец навярно, — за да разбира, че вечните племенни вражди сред антите трябва вече да спрат в един по-голям свят, иначе антите пак щяха да станат само едно племе, прогонено от полуострова, който бяха завоювали, избиващи се взаимно, борещи се със зъби и нокти за място и препитание сред другите варварски съюзи. Сега той стоеше на кея в пристанището на Мегарион, загърнат заради биещия косо студен дъжд и гледаше как сарантийският кораб бавно се плъзга назад по вълните, понесъл кралицата на антите към свят, който щеше — някои истини са тежки — почти със сигурност да се окаже прекалено опасен и двойствен дори за проницателен ум като нейния.
Щеше да стигне там, смяташе той; беше преценил кораба и неговия капитан. Пътувал беше навремето, познаваше и пътищата, и морето. Някой търговски съд, широк, тромав, с дълбок търбух, щеше да е пагубен риск толкова късно през годината. Един търговски кораб нямаше да заплава изобщо в това време. Но този бе изпратен специално за кралицата.