Тя щеше да стигне до Сарантион — да види Града, който той самият така и не бе видял — ала това едва ли щеше да й донесе радост. Но пък у дома я чакаше само сигурна смърт, а тя бе съвсем млада — беше ужасно млада — и се вкопчваше в живота и във всяка надежда, която можеше да й предложи той пред лицето на чакащия мрак или светлината на нейния бог.
Неговите богове бяха различни. Той беше много по-стар. Човек не е длъжен винаги да се бои от дългия мрак, мислеше си. Живеенето не е абсолютно добро. Има равновесия, хармонии, към които да се стремиш. Всяко нещо си има своето време. Същото пътуване — с друго наметало. Бе есен, не само в буквалния смисъл.
Имаше един момент на борда, докато гледаше как Батиара чезне в сивотата зад кърмата, когато я видя, че преценява дали да се опита да го съблазни, или не. Беше отекнало в сърцето му. Заради Гизел в този момент, заради тази млада кралица на народ, който не беше негов, можеше дори да надмогне всички свои вътрешни неща, всички осъзнати истини в душата си, и да продължи към Сарантион.
Но в света има сили много по-могъщи от властта човешка и сега той пътуваше, за да се срещне с една, на много познато му място. Работите му бяха в ред. Двамата с един нотариус бяха съставяли нужните документи. Сърцето му понякога се беше свивало от страх, след като стигна до това решение — само някой глупав и суетен би го отрекъл, — но нямаше ни най-малка сянка на съмнение у него какво трябва да стори.
По-рано същата тази есен беше чул в ума си един зов, познат глас от далечния, невъобразимо далечен изток. А после, малко по-късно, едно писмо бе пристигнало от приятеля на Марциниан, художника, комуто бе дал една птица. Линон. И докато четеше грижливо подбраните думи, докато извличаше смисъла под двусмислените, забулени фрази, бе разбрал този зов. Линон. Първата, мъничката. Наистина беше сбогуване, и нещо повече от това.
Сън не го споходи в нощта, когато пристигна това писмо. От леглото се бе преместил на стола, от него — на вратата на селската си къща и стоя там, загърнат в одеялото и взрян навън под светлината на есенните луни и звездите, в ясната нощ. Всички неща в света на формите — стаите му, градината, плодните дръвчета по-натам, каменният зид, нивите и горите отвъд лентата на пътя, двете издигащи се все по-високо луни и после — залязващи, докато той стоеше на прага на отворената врата, светлият изгрев, когато най-сетне се появи — всички неща тогава му се сториха непоносимо скъпи, благоговейни и съвършени, окъпани в блясъка на богове и богини, които ги имаше, все още ги имаше.
В онова утро той взе решението си, или по-точно — осъзна, че е взето за него. Трябваше да замине, трябваше отново да напълни пътната си торба — изтърканото зацапано зебло с есперанския ремък, купено преди трийсет години — с пътните вещи и другите неща, които трябваше да отнесе, и да започне дългото си пътуване до Саврадия за първи път от почти двайсет години.
Но в същото онова утро — по начин, по който незримите сили на полусвета понякога показват вярното разбиране на човек, стигнал до вярното място — от Варена дойде пратеник, от двореца, от младата кралица, и той трябваше да отиде при нея.
Изслуша я спокойно и без да се изненада, но накрая все пак беше малко изненадан. Размислил беше възможно най-грижливо за Гизел — по-млада от така и невидените от него дъщери и синове, но също тъй по-възрастна, отколкото щяха да станат някога те — и след като я съжали, надмогна собствените си вълнения и страхове, нарастващото осъзнаване за стореното преди много време и за онова, което му предстоеше тепърва, и й поднесе плана за бягството й като дар.
После я попита дали може да отплава с нея до Мегарион.
И ето, че вече беше тук, отдалечаващият се кораб вече възвиваше на юг сред белите гребени на вълните, студеният дъжд биеше в лицето му. Държеше каишката на пътната торба в краката си с благоразумието на човек, стоял неведнъж на бурен пристан. Не беше млад; бреговете бяха трудни места навсякъде. Но не изпитваше страх — не и от света.
Светът цял се беше разгънал пред него, макар и под есенния дъжд: моряци, гларуси, продавачи на храна, униформени митнически служители, просяци, ранобудни блудници, подирили подслон на портиците, мъже, мятащи въдици по кея, пристанищни хлапета, връзващи корабни въжета за някоя подхвърлена пара. През лятото щяха да се гмуркат във водата. Сега беше много студено. Идвал беше тук много пъти. Друг човек беше тогава. Млад, горд, търсеше безсмъртие в загадки и тайни, които могат да се разтворят като раковина, за да му предложат своя бисер.