Остана си там през последвалите дни вървене — в дъжд и под бледа, грейнала за малко слънчева светлина, с мокрите натежали листа, всички почти окапали, многоцветни, с дима, вдигащ се от въглищарски ями, с далечния кънтеж на брадви, с ромона на поток, чут и невидян, овце и кози на юг, самотен пастир. Глиган изскочи веднъж от горите, а после — стъписан от внезапната светлина, щом облак разголи слънцето — отново се шмугна в тъмното и изчезна.
Гората си бе все там и в нощите, зад заслонените с кепенци прозорци на ханове, в чиито гостилници никой не го помнеше и никой не го знаеше след толкова време, където ядеше сам и не взимаше момичета на горния кат като някога, и тръгваше отново с изгрева на новия ден.
И там, на хвърлей място от пътя, привечер в сетния ден, когато следобедният дъждец затихна и тънещото на запад слънце полегна червено и ниско, мина през селцето, което помнеше — вече спуснало кепенци в края на деня, без жива душа по единствената уличка — и стигна, не много след него, воден от собствената си дълга сянка, до хана, в който беше отсядал винаги, преди да стори в нощта онова, което вършеше в Деня на мъртвите.
Спря на пътя пред хана, обзет от нерешителност. Чуваше звуците от двора зад зидовете. Коне, скърцане на кола, ударите на чук в налбантницата, гласове на ратаи в конюшнята. Излая куче. Отекна смях. Подножията на планините, преграждащи достъпа към брега и морето, се издигаха зад хана, кози бяха осеяли загърнатата в здрач поляна. Вятърът бе стихнал. Той погледна през рамо назад към червеното слънце и зачервените облаци по хоризонта. Утрешният ден щеше да е по-добър — това обещаваха облаците. В хана щяха да горят огньове, греяно вино щеше да има, за топлина.
„Страх ни е“, чу в ума си.
Не беше Тиреса. Беше Мирел, която никога не говореше. Беше я направил червеношийка, с медна гръд, мъничка като Линон. Имаше същия глас, който имаха всички, киселите, малко превзети нотки на съдията, край чийто пресен гроб бе извършил своя тъмен последен ритуал. В това се криеше неочаквана ирония — девет души на саврадийски момичета, принесени в жертва на поляната в Елшовия лес, да говорят като един нагъл родийски съдия, убит от двама пияници. Гласът бе един, но той различаваше тембъра на всяка от душите.
„О, мои скъпи — отвърна с нежност. — Не се бойте“.
„Не за нас. — Тиреса този път. Нетърпелива нотка. — Знаем къде сме. За теб ни е страх“.
Не беше очаквал това. Откри, че не може да измисли какво да отвърне. Погледна отново назад по пътя, после — напред, на изток. Жив човек нямаше, нито на кон, нито пеш. Всеки здравомислещ смъртен щеше да се е приютил между стени в края на деня, зад залостени прозорци, под покриви, с огън срещу студа и почти падналия мрак. Сянката му се бе проточила по имперския път, сянката на тоягата му. Заек се сепна в полето и затича на зигзаг, пленен от дългия лъч светлина към влажния ров край пътя. Слънцето и облаците на запад бяха червени като огън. Като сетния огън.
Наистина, нямаше причина да чака до утрото, колкото и хубаво да можеше да се окаже.
Продължи по пътя и скоро стигна до малко мостче над северния крайпътен ров. Мина по него, както беше правил години наред, и пое през мократа, тъмна есенна трева на това поле, а щом стигна до черния край на леса, не спря, а навлезе в натежалото, затаено в очакване тъмнило на древните дървеса, със седем души — и със своята.
Зад него, в света, слънцето угасна.
Мракът бе вечен в Елшовия лес, нощта не го носеше, само го правеше по-дълбок. Утрото беше нещо далечно, смътно, а не промяна в пространството и светлината. Луните тук бяха притегляне, а не блясък, макар понякога да можеше да се зърнат, а понякога звезда можеше да се появи между черните клони и тръпнещите листа над вдигащата се мъгла.
На поляната, където всяка есен се проливаше кръв от маскирани жреци на ритуал, толкова стар, че никой не помнеше как е възникнал, тези истини бяха променени — но много малко. Дърветата тук отстъпваха достатъчно, за да пада светлина, когато белите пипала на мъглата не са надвиснали във въздуха. Обедното слънце можеше да накара листата да покажат зелено напролет или лете, червено-златно, щом ги пленят есенните слани. Вялата луна можеше да придаде хладна, пестелива прелест на черните клони посред зима, синята — да им върне странността на полусвета. Можеше да се видят неща.
Неща, като омачканата трева и окапали листа, и хлътнали чимове под дирите от копита, които трябваше да са били много тежки за пръстта, където са стъпвали току-що, за да потънат отново сред дървесата. Като седемте птици, лежащи на коравата земя, птици, сътворени от човешка ръка. Като човека до тях. По-скоро онова, което бе останало от този човек. Лицето му бе непокътнато. Изражението под утринния светлик, който точно сега беше синкав — ведро, приемащо, загърнато в покой.