С изключение на слугите и на двама прозяващи се имперски писари, скрити в сенките, в помещението — зала в по-малкия Траверситски палат — бяха петима и всеки от тях в един или друг момент бе отделил време да огледа рисунките, които им бяха донесли. Творецът на мозайки не присъстваше. Не беше редно да присъства. Петият мъж, Пертений от Евбулус, секретар на върховния стратег, си водеше бележки, докато разглеждаше рисунките. Не беше изненадващо: задължението на историка бе да хроникира строителните планове на императора, а Великият храм беше бижуто в короната сред тях.
А това придаваше изключителна важност на първоначалните скици за предлаганата мозайка на купола, както естетическа, така и теологична.
Закарий вдигна дебелите си къси пръсти пред лицето си и поклати глава, щом слугата му предложи вино.
— Бик или крава — отрони той — е необичайно… Много неща в проекта са необичайни. Не сте ли съгласен, ваше величество? — Придърпа над ухото си периферията на меката си шапка. Знаеше, че това необичайно покривало на главата му с полюшващите се връзки не придава особен чар на външността му, но бе оставил далече зад себе си възрастта, в която тези неща имат значение, и много повече го безпокоеше фактът, че все още не е зима, а непрекъснато му е студено, дори вътре.
— Човек трудно би могъл да възрази на това — промърмори Валерий. Беше облечен в тъмносиня вълнена туника и новата мода панталони, стегнати с колан и затъкнати в черни ботуши. Работно облекло, без корона, без драгоценности. От всички в залата той като че ли единствен не забелязваше късния час. Синята луна отдавна се беше спуснала на запад, над морето. — Смятате ли, че трябва да предпочетем по-… обичаен проект за този Храм?
— Куполът служи на свята цел — твърдо заяви патриархът. — Образите по него — на самия връх на Храма — трябва да вдъхват на вярващите благочестиви мисли. Това не е светски палат, ваше величество, това е изобразяване на палата на Джад.
— И вие смятате, че проектът на родиеца е несъвършен в това отношение? Наистина ли? — Въпросът прозвуча натъртено.
Патриархът се поколеба. Императорът имаше смущаващия навик да поставя такива откровени въпроси, да цепи през детайлите към по-същественото. Факт беше, че нахвърляните с креда скици бяха нещо изумително. Наистина не съществуваше друга, по-простичка дума за това, или поне такава не идваше наум на патриарха в този късен час.
Е, добре, имаше още една дума: смиряващо. — А това беше добре, помисли си той. Нали? Куполът бе короната на храма — на дом — и трябваше да вдъхва почит към бога, тъй както дворец приютява и величае един тленен владетел. Божията възхвала трябваше да е по-силна, защото императорът бе само божият Наместник на земята. Пратеникът на Джад бе последният глас, който чуваха императорите, преди да умрат: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.
За да изпитат вярващите благоговение към величавото, неимоверно могъщество над тях…
— Замисълът е забележителен — каза откровено Закарий — рисковано беше да не е откровен пред Валерий. Сплете пръсти в скута си. — Също така обаче е… смущаващ. Искаме ли вярващите да се чувстват притеснени в божия дом?
— Аз дори не знам къде се намирам, докато гледам това — оплака се Максимий и се приближи отново до широката маса, до която Пертений от Евбул стоеше, загледан в рисунките.
— В Траверситския палат — подсети го дребният архитект Артибасос и Максимий го изгледа раздразнено.
— В какъв смисъл? — попита Закарий. Главният съветник беше строг, наежен, прозаичен човек, но добър в работата си.
— Ами, вижте. Трябва да си представим, че стоим под този купол вътре в Храма. Но покрай… предполагам източната дъга, родиецът очевидно ни показва Града… и показва самия Храм, видян от разстояние…
— Все едно откъм морето, да — промълви Валерий.
— … и тъй, ние ще сме вътре в Храма, но трябва да си представяме, че го гледаме сякаш от разстояние. Това… ми причинява главоболие — заключи твърдо Максимий и се пипна по челото, като за да натърти на болката. Пертений го изгледа накриво.
Отново последва кратко мълчание. Императорът погледна към Артибасос. Архитектът заговори, с неочаквана за него търпеливост:
— Той ни показва града в един по-широк смисъл. Сарантион, Царицата на градовете, славата на света, и в такъв един образ присъства и Храмът, както трябва да бъде, редом с Хиподрума, дворците на Прецинкта, сухоземните стени, пристанището, корабът в пристанището…
— Но — прекъсна го с вдигнат пръст Максимий, — при цялата ми почит към нашия славен император, Сарантион е славата на този свят, докато божият дом почита световете над света… или би трябвало. — Погледна към патриарха, сякаш търсеше одобрение.