— Какво е над него? — попита тихо императорът.
Максимий бързо се обърна.
— Ваше величество? Моля?… Над него?!
— Над града, отче. Какво е там?
— Джад е там, ваше величество — намеси се Пертений. Тонът на секретаря беше неутрален, помисли си патриархът, все едно предпочиташе да не се замесва в това обсъждане. А само да го опише в хрониките си. Все пак казаното от него бе истина.
Закарий гледаше рисунките. Богът наистина бе над Сарантион, величествен и могъщ в своята слънчева колесница, подкарал я нагоре като слънчевия изгрев, право напред, безукорно брадат според източната традиция. Закарий почти бе очаквал да види красивия златен божи лик на Запада и бе готов да възрази, но родиецът не бе направил това. Джад на този купол беше мрачен и строг, какъвто го познаваха вярващите от Изтока, изпълващ едната страна на купола почти до короната му. Щеше да е истинско великолепие, ако можеше да се осъществи.
— Джад, да — каза император Валерий, — Родиецът ни показва нашия Град в неговото величие — Новия Родиас, както го е нарекъл Сараний в началото и в какъвто е възнамерявал да го превърне — а над него, там, където трябва да бъде и винаги е — художникът ни представя бога. — Обърна се към Закарий. — Ваше преосвещенство, какво смущаващо послание има в това? Какво ще поеме в сърцето си един тъкач, обущар или войник, когато зяпне нагоре?
— Има и нещо друго, господарю — добави кротко Артибасос. — Погледнете към западната дъга на купола, където той ни показва Родиас в руини — напомняне колко крехки са достиженията на тленните хора. И вижте как по цялата северна извивка ще имаме света, който бог е създал в цялото му великолепие и разнообразие: мъже и жени, села и ниви, пътища, деца, всякакви животни, птици, хълмове, гори. Представете си тези бегло скицирани дървета като есенна гора, ваши благородия, както подсказват бележките. Представете си обагрените листа горе, огрени от светилници или от слънцето. Този бик е част от това, част от сътвореното от Джад, също като морето, понесло се по южната страна на купола към Града. Ваше величество, ваше преосвещенство, родиецът предлага да ни поднесе, в мозайка, на купола, толкова много от света, от божия свят, че аз го намирам за… изумително, признавам.
Гласът му заглъхна. Пертений, историкът, го погледна с любопитство. За миг никой не проговори. Дори Максимий стоеше вцепенен. Закарий поглади брадата си и вдигна очи към императора. Познаваха се от много време.
— Изумително — повтори патриархът с убеденост, все едно описанието бе негово. — Не е ли прекалено амбициозно?
И забеляза, че е напипал болезнено място. Валерий го погледна за миг право в очите и сви рамене.
— Той го е скицирал, наема се да го постигне, стига да му дадем хората и материалите. — Сви отново рамене. — Мога да му отсека ръцете и да го ослепя, ако се провали.
При тези думи Пертений хвърли кратък поглед към императора — лицето му беше безизразно — и отново се наведе над наброските. После каза:
— Един въпрос, ако позволите? Не е ля… небалансирано? Богът винаги е в центъра на един купол. Но тук Джад и Градът са на изток, богът се извисява от тази страна към върха… но на запад няма нищо, което да ги уравновеси. Все едно на проекта… му трябва някаква противостояща фигура.
— Той ще ни даде небе — заговори Артибасос. — Земя, море и небе. Бележките описват залез, на запад, над Родиас. Представете си това с цветове.
— Все пак съзирам тук трудност — каза писарят на Леонт и опря лакирания нокът на показалеца си в скицата с креда. — При цялата ми почит, преблагородни господа, би могло да се предложи да постави нещо тук. Нещо по-голямо. Баланс. Защото, както всички знаем, балансът е всичко за добродетелния човек. — Погледна ги благочестиво, присвил тънките си устни.
„Някой езически философ сигурно е казал това“, помисли си кисело Закарий. Не обичаше историка. Този човак като че ли се месеше във всичко, все нащрек, никога не отстъпваше.
— Може и така да е — заяви малко прекалено сприхаво Максимий, — но това с нищо не облекчава главоболието ми, уверявам ви.
— Много сме благодарни, че ни го казвате, отче — отвърна тихо императорът.
Максимий се изчерви под черната си брада а след това, като видя ледената физиономия на Валерий, съвсем несъзвучна с кроткия му тон, пребледня. Много лесно беше човек понякога да забрави, покрай благия и открит нрав на императора, как Валерий беше качил чичо си на трона и как след това самият той се бе качил на него, помисли си Закарий, дори изпита съчувствие към съветника си.