Патриархът се намеси:
— Готов съм да заявя, че съм доволен. Тук не намираме нищо еретично. Богът е почетен и земната слава на Града е показана подобаващо, как лежи под закрилата на Джад. Ако императорът и неговите съветници са доволни, ще одобрим този проект от името на духовенството и ще благословим неговото осъществяване.
— Благодаря ви — отвърна Валерий и кимна. — Разчитахме, че ще заявите това. Това е гледка, достойна за Храма, по наша преценка.
— Стига да може да се осъществи — каза Закарий.
— Това винаги го има — отвърна Валерий. — Много хорски стремежи са се проваляли при осъществяването им. Желаете ли още вино?
Наистина беше много късно. Още по-късно беше, когато двамата духовници, архитектът и историкът си тръгнаха. Докато напускаха малката зала, Закарий видя как Валерий даде знак на един от секретарите си. Мъжът бавно пристъпи напред от сенките до стената. Императорът започна да му диктува още преди вратата да се затвори.
Закарий щеше да запомни този образ, а също и усещането в дълбините на същата тази нощ, когато се събуди стреснат от един сън.
Рядко сънуваше, но в този сън стоеше под сътворения от родиеца купол. Беше изпълнен, осъществен — и загледан нагоре, на светлината от висящите канделабри, светилници и хиляди свещи, Закарий го разбра в целостта му, като нещо единно, и осъзна какво става на западната страна, където срещу бога се простираше само залез.
Залез, докато Джад се издига? Срещу бога? Тук все пак имаше ерес, помисли си той, след като, сепнат от съня, се бе надигнал в леглото, полубуден и замаян. Но не можа да си спомни каква е тя и отново заспа неспокойно. На заранта беше забравил всичко освен мига, в който седеше вцепенен в тъмното, и един сън с огряна от свещи мозайка се бе оттекъл от него в нощта като вода в устремен бързей, като гаснещи летни звезди, като милувка на любими, умрели и отишли си.
Всичко е до виждането, винаги беше твърдял Марциниан, а Криспин учеше на същото всички техни чираци през годините, защото го вярваше страстно. Виждаш с умствения си взор, гледаш със страстно внимание света и онова, което той ти показва, избираш грижливо от тесерите и камъчетата и — ако ги има подръка — полускъпоценните камъни, които са ти дали. Стоиш или седиш в дворцовата зала или храм, или спалнята, или в трапезната зала, където работиш, и наблюдаваш цял ден как се променя светлината, а после отново през нощта, на горящите свещи и светилници, като сам плащаш за тях, ако потрябва.
Приближаваш се до повърхността, по която ще работиш, докосваш я — както той правеше сега на едно скеле, замайващо високо над лъскавите мраморни подове на Храма на Артибасос в Сарантион — а очите и пръстите ти бавно обхождат повърхността, която са ти дали. Никоя стена никога няма да е идеално гладка, никоя извивка на купол не може да добие съвършенство. Чедата на Джад не са създадени за съвършенство. Но можеш да използваш несъвършенствата. Да ги компенсираш и дори да ги превърнеш в сила… ако ги познаваш и ако знаеш къде са.
Криспин възнамеряваше да запомни наизуст тази повърхност, на вид и на допир, преди изобщо да разреши да бъде положен най-долният пласт груба замазка. Вече бе спечелил първия си спор с Артибасос, с неочакваната подкрепа на гилдията на зидарите. Влагата беше врагът на мозайката. Върху всички тухли най-напред щеше да се положи предпазващ слой смола, веднага щом той свършеше огледа си. След това дърводелците щяха да набият хиляди пирони с плоски глави през този слой и между тухлите, като оставят главите леко да стърчат, за да помогнат първият пласт замазка — груб зърнест пясък и тухлена прах — да прихване. В Батиара това го правеха почти винаги. Тук в Изтока буквално бе непознато и Криспин пламенно бе защитил убедеността си, че пироните ще помогнат много, за да се стегне плътно замазката, особено по извивките на купола. Щеше да ги накара да направят същото и по стените, макар все още да не го беше казал на Артибасос и дърводелците. За стените имаше и още няколко идеи. Тях също все още не беше споделил.
След първия пласт замазка щеше да има още два, както се бяха споразумели, фина и още по-фина. А върху последната той щеше да свърши своята работа, с майсторите и чираците, които бе избрал, според проекта, който бе поднесъл и който вече бе одобрен от двора и духовенството. И в тази работа щеше да се постарае да изобрази тук толкова от познатия му свят, колкото може да се побере в една творба. Не по-малко.
Защото истината беше, че двамата с Марциниан бяха грешили през всичките тези години. Или поне не бяха изцяло прави.