Това бе една от най-тежките истини, които бе научил в пътуването си, напуснал дома с горчивина и стигнал до състояние, което все още не можеше да определи. Виждането наистина беше в сърцевината на това изкуство от светлина и цвят — така трябваше и да бъде, — но не беше всичко. Човек трябваше да гледа, но и да има страст, потребност, визия в основата на това виждане. Ако изобщо искаше да постигне нещо, което поне малко да се доближи до незабравимия образ, който бе видял в онзи малък крайпътен храм, трябваше да намери у себе си дълбочина на чувство, което — някак — да се доближава до онова, което бяха изпитали неизвестните, страстно благочестиви мъже, изобразили там бога.
Никога нямаше да притежава тяхната чиста, непоклатима убеденост, но му се струваше, че вече, като по чудо, има у себе си нещо, което може да се сравни с това. Беше излязъл иззад стените на град някъде там, в гаснещия запад, понесъл три мъртви души в ограденото си със стена сърце и една птица-душа на шията си, и бе пътувал до по-величавите стени на изток. От един град — до Града, през пустош и мъгла, и през вдъхващ ужас лес… и беше излязъл от него, жив. С живот, подарен — или по-вярно може би — с неговия, на Варгос и на Кася живот, откупен с душата на Линон, оставена там на тревата по нейна изрична воля.
Видял беше в Елшовия лес същество, което винаги щеше да носи в себе си. Също както Иландра щеше да е с него, и дъщерите му, разкъсващата сърцето мъка. Човек се движи през времето, оставя зад себе си неща, и все пак те остават с него. Такъв бе животът на тленните хора. Бе искал да го избегне, да се скрие от това. Не беше възможно.
— Не ги почиташ, като живееш все едно, че и ти самият си умрял — казваше му Марциниан с яд, почти на ръба на гнева. За миг очите на Криспин се насълзиха от прилив на обич към далечния му приятел. Точно сега, високо над сарантийската суматоха, сякаш толкова много неща му се искаше да почете или да възхвали, да ги превърне в своя жизнена съдба, ако потрябва, защото не биваше, не беше справедливо да умират деца от чума или млади момичета да ги посичат в жертва в леса, или да ги продават в скръб за зимно жито.
Ако това бе светът, какъвто бог — или боговете — са сътворили, то смъртният човек, този смъртен човек, можеше да го признае и да почете силата и необятното величие, вложено в него, но нямаше да каже, че е справедливо, нито да се преклони, все едно е шепа прах или сухо трошливо листо, отвяно от есенно дърво и безпомощно пред вятъра.
Можеше и да е, всички мъже и жени можеше да са точно толкова безпомощни като въпросното листо, но той нямаше да го признае и тук, на купола, щеше да създаде нещо, което да заяви — или да се опита да заяви — тези неща, и още.
Дошъл бе тук заради това. Бе предприел своето пътуване и все още пътуваше навярно, и щеше да изрази в мозайката на този Храм толкова от пътуването на живота си и всичко, което побираше то в себе си, колкото изкуството и страстта му можеха да обхванат.
Щеше да впише тук — макар да знаеше, че може да го ослепят за това — дори Хеладик. Макар и само забулен, намекнат, в някой залезен лъч светлина и пустота. Някой взрян нагоре, някой настроен по определен начин да откроява образи, щеше да постави сина на Джад там, където го поставяше замисълът му, пропадащ в падналия Запад, с факела в ръка. Факелът щеше да е там, лъч светлина от ниските облаци над залеза, изстрелян нагоре в небето, или от снишения над земята небесен свод, земята, където обитаваха смъртните.
Щеше да я има и Иландра тук, и момичетата, майка му, лицата на неговия живот, защото имаше къде да постави тези ликове и те принадлежаха, част бяха от пътуването, неговото и на всички смъртни пътуване. Ликовете на живите бяха същината на живота. Онова, което си открил, обичал, оставил зад себе си — или отнето ти.
Неговият Джад щеше да е брадатият източен бог от онзи храм в Саврадия, но езическият зубир също щеше да е тук на купола, щеше да го изобрази като звяр сред всякакви други зверове. Но и не съвсем: само той щеше да е изпълнен с черен и бял камък, според старата родийска традиция на първите мозайки. И Криспин знаеше — макар одобрилите скиците му с креда да не можеха да го знаят — как щеше да се открои този образ на саврадийски тур сред всички цветове, които щеше да използва. А Линон, с блесналите драгоценни камъни за очи, щеше да лежи в тревата до него — и нека хората да се дивят на това. Нека наричат зубира бик, ако искат, да се удивляват на една птица в тревата. Чудото и загадката са част от вярата, нали? Това щеше да отвърне, ако го запитаха.
Стоеше на скелето, високо и сам, не откъсваше очи от тухления зид, опипваше с длани като слепец — съзнаваше иронията в това при всеки жест, — даваше от време на време знак на чираците долу да навият скрипеца. Скелето се поклащаше с всяко движение и той трябваше да се вкопчва в перилото, но повечето си живот бе прекарал на платформа като тази и не изпитваше страх от височината. Височината беше убежище всъщност. Високо над света, над живеещи и умиращи, над дворцови интриги, над мъже и жени, над държави и племена, и фракции, и над човешкото сърце, оковано във времето и копнеещо за повече, отколкото му е дадено, Криспин жадуваше да не го повлече отново надолу объркващият кипеж на всички тези неща, жадуваше вече да живее — както го бе подтиквал Марциниан, — но далече от мъгливата суета, да се домогне до ясната визия за света на купола. Всичко друго бе преходно, тленно. Той беше майстор на мозайки, както беше казвал и казваше, и това отдалечаващо извисяване бе неговият рай и източник на предопределеност, всичко в едно. И с късмет и с божия благословия можеше тук да сътвори нещо, което да остане трайно и да остави име.