Така си помисли. Така си мислеше в мига, в който погледна надолу от толкова високо над света, за да подвикне отново на чираците, и видя как една жена влезе през сребърните врати в храма.
Тя погледна нагоре към него и без да е изречена дума, без да е направен жест, Криспин отново изпита притеглянето на света като нещо страстно и осезаемо, властно и заповедно, надсмиващо се над илюзиите за аскетизъм. Не бе създаден да изживее живота си като светец в недосегаема обител. По-добре бе да го признае още сега. Съвършенството е недостижимо за смъртните, така бе помислил преди малко. Несъвършенството може да се превърне в сила. Навярно.
Застанал на скелето, той още веднъж опря за миг длани на студения зид на купола и затвори очи. Тук високо бе изключително тихо, ведро, усамотено. Свят сам за себе си, свят, който сам да сътвориш. Трябваше да е достатъчно. Защо не беше? Отпусна ръце. После сви рамене — жест, който знаеше майка му, и приятелите му, и мъртвата му жена — и като махна на чираците долу, започна дългото си спускане.
Беше сред света. Нито над него, нито ограден повече със стени от него. Ако бе допътувал до нещо, то беше тази истина. Щеше да свърши тази работа или щеше да се провали в нея, като човек, живеещ в своето време, сред приятели, врагове и навярно любими, и навярно с любов, във Варена при антите или тук, в Сарантион, Града на градовете, око на света, при царуването на великия и славен, трижди въздигнат император Валерий Втори, Наместник на Джад на земята, и императрица Аликсана.
Дълго и бавно беше спускането, педя по педя, стъпка подир стъпка, познатите движения, отново и отново. По навик грижливо прочисти ума си от мислите, докато се спускаше надолу: хората умират, ако не са предпазливи, а този купол бе по-висок от всичко познато му. Но усещаше притеглянето, докато слизаше: светът го притегляше към себе си.
Стигна до дървената основа на подвижната платформа, стъпила на колелета на мраморния под. Прехвърли се и за миг застана на основата, онова малко разстояние все още над земята. После кимна на стоящата долу жена, която нито бе проговорила, нито му беше махнала, но бе дошла тук и го бе повикала — при всички. Зачуди се дали е разбрала по някакъв начин, че го прави. Сигурно го беше разбрала. Щеше да отива на всичко онова, което вече знаеше за нея.
Пое си дълбоко дъх и слезе от скелето. Тя се усмихна.