— Сенатът трябва да се свика — промърмори Гесий със сухия си хриплив глас. — Незабавно.
— Незабавно — съгласи се Адраст, стана и заоправя придирчиво яката на дългата си до глезените туника. — А патриархът трябва да започне траурните ритуали.
— Редът в Града ще се съхрани — заяви Валерий, по войнишки твърдо. — Аз се заемам с това.
Другите двама го погледнаха.
— Разбира се — деликатно отвърна Адраст и поглади изрядно подкастрената си брада. Съхраняването на реда бе единствената причина Валерий да е в стаята точно сега — един от първите, научил прескръбната вест. Бележката му прозвуча леко… натъртено.
Основното ядро на армията беше на североизток, голяма част недалече от Евбулус, на басанидската граница, а друга армия, най-вече от наемници, бранеше откритите пространства на Тракезия от варварските набези на карчите и врачите, притихнали в последно време. Стратегът на всеки от тези два военни контингента можеше да се окаже решителен фактор — или император, — ако сенатът се забавеше.
Сенатът бе колебливо и неефективно управително тяло от боязливи мъже. Вероятно щеше да се поколебае, ако не му се дадеше изключително ясна насока. Това тримата висши сановници в стаята с покойника също съзнаваха много добре.
— Ще се погрижа благородните фамилии да бъдат известени — небрежно подхвърли Гесий. — Ще искат да изразят почитта си.
— Естествено — каза Адраст. — Особено Далейните. Чух, че Флавий Далейн се бил върнал в Града само преди два дни.
Евнухът беше твърде опитен, за да се изчерви открито.
Валерий вече бе тръгнал към вратата.
— С нобилитета се оправяйте както намерите за добре — каза през рамо. — Но в Града има петстотин хиляди души, които ще се побоят, че гневът на Святия Джад ще се изсипе над империя без водач, щом чуят за тази смърт. Те са моя грижа. Ще известя градския префект да подготви хората си. Да сме благодарни, че нощес нямаше гръмотевична буря.
Напусна стаята с твърди крачки по мозаичния под, изправил рамене, все още жизнен и енергичен в шестдесетата си година. Другите двама се спогледаха. Адраст пръв отклони поглед — извърна го към мъртвеца на великолепното ложе и към птицата от злато и драгоценни камъни на сребърната й клонка до същото това ложе. Никой не проговори.
Докато вървеше през градините на Имперския прецинкт, Валерий се изплю в храстите, после погледна небето. Все още имаше време до утринната молитва. Бялата луна бе над водата. Утринният вятър идеше от запад; той чуваше морето, бризът носеше до ноздрите му мириса на сол, смесен с аромата на летни цветя и кедър.
Отдалечи се бавно от водата под късните звезди, покрай гмеж от палати и граждански служебни сгради, три малки параклиса, кантората на Имперската копринена гилдия и работилниците й, игралните полета, златарските дюкяни и нелепо орнаментираните Бани на Маразиан, към казармата на екскубиторите близо до бронзовите порти, извеждащи към Града.
Младият Леонт чакаше отвън. Валерий му даде точни указания, грижливо премислени малко по-рано, докато се подготвяше за този ден.
Префектът влезе в казармата и само след миг Валерий чу гласове и тропот отвътре: екскубиторите — неговите мъже през последните десет години — бяха готови. Вдиша дълбоко, усетил как силно тупти сърцето в гърдите му; съзнаваше колко е важно да прикрие всякаква напрегнатост. Напомни си да изпрати бегач да уведоми Петрус, извън Имперския прецинкт, че Святият на Джад император Апий е мъртъв, че голямата игра е започнала. Отправи безмълвна благодарност към бога, че сестриният му син е много, много по-добър от тримата племенници на Апий.
Екскубиторите заизлизаха, загърнати в сенките на предутринния час. Лицето на Валерий беше безстрастно — лице на войник.
Щеше да е ден за надбягвания на Хиподрума, а Асторгус от Сините беше спечелил четирите надпревари в предишната среща. Фотий сандалджията беше заложил пари, които не можеше да си позволи да загуби, че първият колесничар на Сините днес ще спечели първите три надбягвания, с което ще направи щастлива седмица поред. Предната нощ Фотий беше сънувал числото дванадесет, а три надбягвания на квадрига означаваха, че Асторгус ще кара дванадесет коня, и като събереше човек едно и две… ами, пак правеха три! Ако не беше видял призрак на покрива на колонадата срещу дюкяна си вчера следобед, Фотий щеше да се чувства съвсем сигурен в залога си.