На една такава улица, обрамчена от еднакво достолепни тухлени фасади с предостатъчно фенери и факли, закрепени по външните стени, за да осигурят скъпото нощно осветление, в един скандално огромен соларий, сега седи мъж и наблюдава ту улицата долу, ту сдържано бавните, изящни движения на една жена, докато тя сплита косата си в спалнята зад него.
Липсата на свян у нея, мисли си той, е един вид знак на почит към него. Седнала гола на ръба на леглото, тя излага на показ тялото си в низ от извивки и вдлъбнатини: леко вдигната ръка, гладката кухина на подмишницата, меденоцветната пълнота на гръд и бедро, обраслото с нежен пух място между бедрата й, където тъй топло бе посрещнат в току-що отминалата нощ.
Нощта, в която дойде пратеникът, за да донесе, че императорът е мъртъв.
Впрочем, той греши в едно: самовглъбената й, невъзмутима голота е свързана по-скоро със самоналожено спокойствие, отколкото с каквото и да било чувство спрямо него в този момент. Тя в края на краищата съвсем не е непривикнала мъже да виждат тялото й. Той знае това, ала понякога предпочита да го забравя.
Гледа я и леко се усмихва. Той има гладко обръснато обло лице с мека брадичка и сиви наблюдателни очи. Нито чаровен, нито будещ интерес, излъчва добросърдечие, незлобливост и откритост. Това, разбира се, е полезно.
Тъмнокафявата й коса, забелязва мъжът, в хода на лятото е леко прошарена с червено. Чуди се кога е имала случай да бъде достатъчно дълго навън, за да стане това, а после осъзнава, че цветът може да е изкуствен. Не пита. Не е склонен да рови в подробности какво прави тя, когато не са заедно в това жилище, което е купил за нея на грижливо избрана улица.
Това му напомня защо е тук точно сега. Извръща поглед от жената на леглото — тя се казва Алиана — и отново се заглежда през мънистената завеса към улицата. Вече е доста оживено, утрото е напреднало и вестта вече трябва да се е разнесла из цял Сарантион.
Входната врата, която наблюдава, си остава затворена. Пред нея има двама стражи, но тях винаги си ги има. Той знае имената на тези двамата, както и на другите, знае и биографиите им. Такива подробности понякога са от значение. Всъщност обикновено са от значение. Той е грижлив в такива неща. И не толкова добросърдечен, колкото може би изглежда в очите на по-безхитростните.
Малко преди разсъмване през тази врата беше влязъл мъж, развълнуван и припрян заради прясната вест. Той беше наблюдавал това на светлината на уличните факли и беше забелязал ливреята. Тогава се беше усмихнал. Канцеларът Гесий бе решил да направи своя ход. Играта наистина бе започнала.
Мъжът в солария очаква да я спечели, но вече е достатъчно опитен в светските игри на власт, за да знае, че може и да я загуби. Казва се Петрус.
— Омръзнала съм ти — казва жената и гласът й — тих и насмешлив — нарушава тишината. Леките движения на ръцете й, оправящи косата й, не спират. — Денят дойде, уви.
— Такъв ден няма да дойде никога — отвръща мъжът кротко и също тъй насмешливо. Това си е тяхна игра, породена от дълбините на така невероятната сигурност на връзката им. Този път обаче не извръща поглед от вратата долу.
— Ще се озова отново на улицата, на милостта на фракциите. Играчка за най-страстните привърженици с техните варварски нрави. Отхвърлена актриса, озлочестена и изоставена, прехвърлила най-хубавите си години.
Беше на двадесет в годината, в която умря император Апий. Мъжът беше видял тридесет и едно лета; не млад, но за него казваха — преди и след онази година, — че е от онези, които никога не са били млади.
— Дал бих не повече от два дни — промълвява той, — преди някоя замаяна издънка на Имената или издигнал се търговец на коприна или испахански подправки да спечели невярното ти сърце с накити и частна баня.
— Частна баня би била значителна съблазън — съгласява се тя.
Той се обръща към нея, с усмивка. Тя знае, че ще го направи, и вече е успяла, съвсем не случайно, да застане в профил, с ръце вдигнати към косата, с извърната към него глава, с широко отворени черни очи. Била е на сцената от седемгодишна. Задържа позата за миг и се разсмива.