Историята пък помни, че някога тук арабите са влизали с конете си и така се е наложило храмът да се изгради от масивни правилни каменни блокове с малка врата — да не върлуват разбойници…
„Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Юдея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна. А когато бяха те там, дойде й време да роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лук. 2:3–7)
Следващата сутрин, неделя, бяхме първи, за да заемем място в малката „пещера“ под земята, където е станало чудото на новото летоброене, без някой от гостите в странноприемницата да го подозира… Огромните колонади и полираният мрамор около входа съвсем не напомняха времето на Христовия Витлеем, но трябваше да приемем истината такава, каквато ни я показва нашето време на тази земя. Под масата, върху която щеше да започне Светата литургия, се виждаше отверстие с метален обков „Витлеемската звезда“. В малката приземна църква на Рождеството трудно могат да се поберат 50 човека, защото от топлината на свещите става задушно.
Богослужението беше необичайно за слуха ни. Дори младият отец Василий от храма „Преображение Господне“ на София в някои места трудно се ориентираше, защото текстът и песните бяха ту на арабски, ту на гръцки, със специфични възгласи.
За непросветените в литургиката смисълът остана непонятен. Но духовно бяхме доволни от това, че точно в неделния ден се случи да сме на най-святото място! След раздаването на нафора коленопреклонно се сведохме над „звездата“ и благодарихме на Бога за честта да бъдем близо до мястото на Неговото рождение.
Докато се връщахме към хотела, влязох сама в храма на Сирийската православна църква, откъдето се чуваше пеене.
На пейките бяха насядали много хора — млади и възрастни.
Всички изглеждаха различно, а и облеклото им беше различно, което подсказваше различен етнос. Стори ми се невероятно, че са християни, както и те навярно се изненадваха от интереса ми към тяхната църква. Припяваха по време на службата, както е било в първите векове на християнството — тогава богомолците са участвали песенно в богослужението.
На последния ред седеше млада, много красива жена, съвременно облечена, с три момченца и едно момиченце — от три до десетгодишни. След минути службата свърши и попитах непознатата на английски дали децата са нейни. Тя каза: „Да, на Господа са.“ Споделих, че в моята страна семействата рядко склоняват да имат повече от две деца, защото трудно се отглеждат. А майката на богодаруваните деца се засмя: „Пътувала съм в Европа и знам, че при вас е така, но ние нямаме високи претенции; отглеждаме децата си лесно.“ Тогава се вгледах в лицето на всяко от тях и открих Христос в младенческа възраст. Майка им беше Мариам…
После тръгнахме с автобуса към „полето на пастирите“, които откликнали на небесното знамение да се поклонят на новия Цар — Богомладенеца Христос. До VI век мястото с неголям храм е било център за поклонение на християни. След като е разрушен от персите, тук бил построен нов манастир, който да приютява монаси пустинници. Съвременната църква е изградена през 1972 г. върху разкопки. Единственият гръцки монах в нея, Игнатий, ни показа пещерата, в която са нощували пастирите. Трогна ни ненадейното му признание за личния избор на живот в монашество. Дошъл на това място преди двадесет години с група; облечен с младежки дрехи, той не подозирал бъдещето си, когато твърде възрастният игумен Серафим го повикал при себе си и му казал: „Ти няма да се върнеш в родината си, а ще останеш тук!“
И думите на игумена старец се сбъднали…
След манастира „Св. Теодосий Киновиарх“ по микрофона в автобуса съобщиха, че с маршрутни микробуси ще бъдем извозени до лаврата „Св. Сава Освещени“, разположена далече в гънките на Юдейската пустиня. В светата обител се позволявало да влизат само мъже, а на жените извън зидовете щели да предоставят написана историята на лаврата, мощи на светци за поклонение и вероятно чай, тъй като слънцето беше силно. Почти всички жени се засегнаха от пренебрежението да бъдат „отлъчени“, но екскурзоводът обясни, че това е манастирски устав от времето, когато лаврата е основана от св. Сава през VI век. Смирихме се и решихме да отидем дотам, за да видим колкото е възможно повече; да измолим отново от Бога опрощение на греховете си; да докажем по свой начин вярата в Него… И смирението ни беше възнаградено. По тези места Юдейската пустиня изглежда още по-внушителна и неизбродна. В микробуса попитах наум: „Господи, Ти навярно Си сътворил всичко това, за да се радваш и дивиш на делата си?“ Някой отвърна тихо, само на мен: „Да, дете мое“…