Докато непознатата трийсет-четирийсетгодишна жена се изкачваше, много ни се искаше да узнаем нейното лично желание. Но никой няма право да безпокои душата, устремена към Светилника…
Разпятието на Голгота, където най-често се отслужват нощните богослужби от гръцки духовници, напомня уголемено разпятие в олтара на православен храм. Още първата нощ част от групата пристигна за Света литургия. Не разбирахме текста на гръцки, дори чухме само, че Евангелието е от Матей. Около нас имаше десетина руски монахини от близък манастир, които седяха на пейки и често правеха кръстен знак с ръка пред гърдите. Слушах песнопенията на литургията, но гледах Разпятието и си мислех, че не искам Иисус Христос да страда! Изговорих на глас думите си към Него, макар да знаех, че без страдание няма подвиг и изкупление… Когато мина един часът след полунощ, няколко души от групата ни тръгнаха към хотела — на другия ден програмата беше дълга, уморителна… Най-преданите останаха на Голгота до получаване на причастие в три часа… Казват, че да получиш причастие на това място, е все едно Той да те помилва с ръка. Съзнавах, че не съм достойна за подобна милост и продължих да мисля, че искам да снема Христос от Кръста, преди да издъхне…
Знаехме, че пътуваме към съвременния исторически музей на Израел „Йад Вашем“, но не очаквахме, че автобусите на паркинга там ще бъдат повече, отколкото бяха при баптистериума на р. Йордан и при Кумран на Мъртво море. Посетителите край най-новия жертвеник на еврейския народ — Холокоста от Втората световна война — този ден бяха повече, отколкото чакащите за поклонение пред Гроба Господен. Мемориалът, изграден върху обширна площ през 50-те години на XX век, е разтърсващ по замисъл и внушение. Той има 20 сгради, подредени като самостоятелни зали с различни послания към човечеството. Малкият информационен лист, който получихме при влизане, съдържа макет на разположението и наименованията на залите, които могат да бъдат посетени по интереси. На последната страница с малки букви бе отбелязано: „Входът в историческия музей Холокоста е забранен за деца под десетгодишна възраст.“ Допускахме две версии за ограничение: а) за да не се вдига шум; б) защото би могло децата да видят нещо, застрашаващо психиката им. Попитахме на гише информация за правилния отговор и оттам потвърдиха втората версия. На това бюро желаещите получават и допълнителни листове, написани на различни езици. Става ясно, че музеят „Йад Вашем“ или Шоа („Катастрофата“) продължава да събира сведения за изчезнали, убити евреи по време на войната в различни страни. С това продължава да се попълва и списъкът на повече от два милиона мъченици — жертви, загинали в хитлеристки концлагери или при други обстоятелства.
Още докато върви от входа по главната алея, посетителят вижда дървета с малки табели в пръстта. Написани са имената на хора, помогнали за спасяването на евреи от хитлеристкия геноцид 1939–1945 г. Тези хуманни личности от различни националности, с различно обществено положение, ранг, заслуги, съвест са наречени от признателните евреи Праведници на човечеството. С радост открихме дървото и името на Димо Казасов, удостоен с други 12 доблестни българи, между които митрополит Кирил Пловдивски, митрополит Стефан софийски и Димитър Пешев, помогнали да бъдат спасени около 50 хил. евреи, живеещи по време на войната на територията на България… След това продължихме към огромната зала, възпоменаваща имената на концлагерите, където са убивани хората с жълта звезда… Стените са изградени от огромни естествени камъни, а на пода, в отломка от изгорен метал около вечно горящия огън на незабравата, са изписани имената на концлагерите. Мракът, музиката, обстановката възбуждат размисли, от които човешкият ум се озадачава. И като не може да даде отговор, съвместим с любовта на Твореца към хората, вдига очи към небето с въпрос: „Защо все още някъде по света съществува военна престъпност, Господи?“
Кратка утеха и отговор на бликналата мъка по жертвите дава цитат, написан върху дипляната „Християнски приятели“ от Йад Вашем: „На тях ще дам в дома Си и в стените Си място и име по-добро, нежели на синовете и дъщерите; ще им дам вечно име, което няма да бъде изтребено.“ (Исаия 56:5)
Втората зала на нашето посещение беше потискаща и разтърсваща до сълзи — тя е посветена на милион и половина деца до десетгодишна възраст, загинали по време на геноцида! От светлината на слънчевия ден поклонникът влиза в мрак с осветени стари снимки и живи „звезди“ — вечно запалени свещи в нощното небе. Траурна музика, идваща като че изпод земята, на фона на която се възпоменават имената на невръстните и тяхната възраст — тригодишен, осемгодишна, седемгодишен, девет… Който и да си, какъвто и да си — плачеш в тези няколко минути и ти се струва, че си вървял години назад във времето — до смъртта на малките мъченици.