Не си купих вино от Кана. Реших, че ако във важен за мен момент то е необходимо, Иисус ще ми помогне и ще превърне водата в менчето в отлежал гроздов сок. Това би бил по-скъп подарък от бутилка червено вино, купена под църковната лозница в Кана.
От Кана Галилейска тръгнахме към красивото Тивериадско езеро, известно още като Галилейско или Генисаретско.
То е огромно и величествено, срещата с него надминава въображението, с което християнинът е чел Евангелието. По неговите брегове Спасителят е извършил множество чудеса: в Табха е запазена скалата, върху която е преломявал петте хляба, за да нахрани с тях пет хиляди гладни. Във водите на езерото е помогнал да се препълнят мрежите на рибарите с риба… На един хълм, откъдето се открива великолепна гледка към съвременния курортен град Тиверия, е подарил на хората десетте блаженства. Те се отнасят до състоянието на душата, а не до благосъстоянието на имането… На невисок планински склон над езерото е древният Капернаум, чиито руини днес мълчат, но изпълват въображението с живот. Някога цветущ град на евреи, през римското владичество тук са се установили висши военни на завоевателя. В града е бил домът на апостол Петър, където ранните християни са се събирали за молитви… През XIX век монаси на Францисканския орден при разкопки са открили този дом и над него надградили църква — свидетелство за Христовото присъствие и апостолска приемственост на мисията Му…
Няколко часа през ноември с автобус, дори с перфектен шофьор като Халил, не са достатъчни да се види всичко по бреговете на библейското езеро. Към 17 часа притъмня, затова тръгнахме обратно. След деветнадесет часа гъмжилото по улиците на Назарет беше стихнало напълно. От петък следобед започва еврейският „шабат“ (събота) — време, в което никой не работи: транспортът замира, само линейки могат да бъдат повикани за спешна медицинска помощ. По улиците не се срещат нито мъже, нито жени със забрадки и дълги дрехи. Не се препоръчва дори шофиране на лична кола. Никакъв труд! Това е строга еврейска старозаветна традиция за отдаване почит в деня на Бога. Религиозното правителство на Израел продължава да я спазва.
Докато летяхме от София към Тел Авив, на седалката до мен седеше момиче, около двадесет и пет годишно. Представи се Виктория и се оказа, че е от нашата поклонническа група, но все още не бяхме се опознали. Попитах какъв е нейният интерес към Светите земи, а тя обясни: „Боледувам често.
Казаха ми, че ако се потопя с вяра във водите на река Йордан, Бог може да укрепи здравето ми. Ушила съм си специална бяла дреха за това потапяне. Освен това моята баба, вече седемдесет и шест годишна, цял живот е мечтаела да стъпи на земята, по която е вървял Иисус Христос. Тя ми помогна с пари, за да мога аз да изпълня мечтата й и да й занеса земя, вода, кръстче от тези места…“
Река Йордан, широка около десетина метра при местността Ярденит, тече бавно, почти незабележимо. Тя преминава през Тивериадското езеро и продължава близо 500 км, докато се влее във водите на Мъртво море. Иисус Христос не е кръстен на това място, където днес могат да се потопят всички желаещи. Предполага се, че Неговото кръщение от Предтеча Йоан е станало по-близо до Йерихон. Но небесното явителство на Дух Свети с думите: „Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“, освещава реката завинаги.
На паркинга, стотина метра от брега при Ярденит, имаше автобуси от цял свят. Когато минахме през съблекалните, за да облечем белите дрехи и да се отправим към мястото, оградено с предпазни парапети, видяхме стотици мъже и жени във водата. Ликуваха. Пееха. Говореха на различни езици, от които само една дума се разбираше от всички националности: „Алелуя!“ Някои бяха прелетели от далечни континенти хиляди километри, за да се кръстят специално в топлите води на Йордан, където е кръстен Иисус. Млада жена беше вдигната на ръце и потопена с възгласи три пъти, от което се разбираше, че в този момент е повярвала… Беше трогателно човек да е съпричастен с духа на възторг и възхвала. Защото вярата е дух и блажен е, който е осенен от невидимия небесен гълъб на това място… Потърсих с очи Виктория сред множеството в реката. Беше усамотена и молитвено преживяваше мига на дългото си очакване. В ръката й видях голямо шише, искаше да го напълни с йорданска вода, за да го отнесе в България и да раздава на вярващи. Почти всички потопени искаха да направят същото, защото изпитваха святост и желание да я споделят. Да, за човека в съвременния живот светостта е мигновено озарение, което се прекъсва от истините на динамиката: трябва да бързаме, да отиваме на работа, да печелим пари за делника; трябва да се състезаваме, да градим, да рушим, да побеждаваме…