— Къде сте затворили жриците? — обърна се Скар към главатаря им.
Същият изглеждаше твърде жалко, тъй като бронята, която носеше, му бе твърде голяма и тежка за телосложението му. Причината, поради която я беше облякъл, бе, че носеше инсигнията на Кралския двор. «Доста непрактично!» — помисли си Скар, докато го оглеждаше. Заради едната кичозност, мародерът бе жертвал предимството, което би имал в боя, носейки по-удобно за тялото му снаряжение. Не че щеше да има някакво значение. Скар му се усмихна зловещо. Разчел усмивката му погрешно, главатарят на бандитите го погледна предизвикателно, макар че изглеждаше смешно, застанал на колене, със завързани ръце и подуто лице, свидетелстващо за силен удар с опакото на меч.
— Мислиш се за нещо повече, а? Професионален наемник! — разбойникът изкриви грозното си лице в още по-грозна иронична гримаса. — А всъщност си лакей, който ближе задниците на благородниците за шепа монети и…
Никой не чу продължението, тъй като думите се смесиха с хрущящия звук на счупена челюст. За Скар нямаше значение в какво състояние ще предадат наемника. Но думите на нещастника го бяха жегнали. Лакей. В съзнанието на Скар изникваха картини на надменни благородници, които гледаха на него като на инструмент. В действителност, никога не го бяха харесвали. Те го бяха използвали заради уменията му. И сигурно щяха да го заменят с някой друг, както бяха направили други в миналото… Скар си напомни, че трябва да освободи жриците, но в главата му се въртяха и други мисли. За прекалено отдадения на професията си живот, който водеше. Живот без никакви забавления и удоволствия…“
Тунелът ги отведе до вътрешния двор на храма. Това, което за тях се яви врата откъм страната на двора, бе един огромен гоблен, изобразяващ бял камък върху златен пиедестал и заобиколен от кланящи му се мъже и жени — Символът на Съвета на Камъка на изцелението.
Храмът, в който работеха и се обучаваха жреци-лечители, не беше единствен в Кралството. Имаше още няколко. Всички те, изградени върху полета с особено голяма мощ, където практикуващите целебна магия можеха да черпят постоянна енергия — както да обучават лечители-мисионери, така и да лекуват множеството страдащи от болести или военни кампании хора, идващи всеки ден да търсят изцеление. Постройката бе разделена на три крила, между които се простираше голям вътрешен двор, засят с най-различни красиви цветя и целебни билки. В средата на градината стоеше изкусно издялан, фонтан от бял мрамор, излъчващ бледо сияние. Там беше концентрирана силата на магическата енергия.
Нощта вече се беше спуснала. Скар и малката му група очакваха битката да започне още тук, но дворът бе напълно пуст и тих. Чуваше се единствено стичащата се от фонтана вода. След като им даде знак да го последват в колона по един, Скар тръгна бавно и предпазливо към централното крило на храма, откъдето се чуваха песните на поклонниците и главните жрици на Белия Камък. Явно всички се бяха събрали на някаква вечерна лекция или служба. Това значеше, че Забрава и хората му са все още отвън, а всички посетители на храма са в централната му част. Скар знаеше, че няма кой да ги изненада и нападне в гръб.
Утрото щеше да е кърваво червено.
Сър Лотлансен имаше лошо предчувствие, още когато се съгласи да води вечерния патрул в околностите на храма. Онова особено чувство, което човек получаваше когато очаква неприятности, бе заседнало като камък в стомаха му. Тази вечер беше необичайна.
След традиционната обиколка, конницата му се връщаше към храма. С удоволствие искаше да присъства на церемониите, създадени в чест на Белия Камък — най-свещеният и важен артефакт, който Кралството притежаваше. Сър Лотлансен се беше клел във вярност, както на Мъдреците-водачи на лечителския орден, така и на Краля си. Честта и принципите на възрастния рицар го бяха ръководили през целия му живот. Затова на път към Анър, той си мислеше за промените, които трябваше да покълнат в сърцата на хората:
„Прекалено много убийствена похот и поквара, влечение към злото и преданост към слабостите. Това трябва да свърши. Иначе ще се самоунищожим.“
След няколко дена сър Лотлансен щеше да присъства като почетен гост на официалното празненство в кралския двор по случай победата над съседните варварски племена. Рицарят щеше да отиде на празненството-съвет не за да потъне в гуляй, а за да постави въпросите за честта и морала пред благородниците, Мъдреците и самия Крал.