За съжаление, четвъртият полицай беше успял да избие оръжието от ръцете на Катч. Опиянен от битката, униформеният замахна към главата на полуживия и тя тупна на дървения паркет.
Изпълнен с гняв, Скар връхлетя полицая, който дори нямаше време да се зарадва на постижението си. Смъртта му беше мигновена.
В „Благоденствие“ настъпи тишина. Отвън се чуваше глъчката на вайкащи се хора. Градът беше пълен с хулигани и разбойници, които палейки и грабейки се възползваха от хаоса.
Лена все още държеше арбалета, но не го зареждаше.
Скар й се поклони:
— Благодаря ти, че ме спаси!
Жената не спираше да го гледа. Сега, когато ветеранът беше отметнал качулката си, тя виждаше зеленото му мъртвешко лице. По-рано беше огледала и спътниците му. Те вече не бяха хора.
— Тогава не те нараних — продума той, — сега също няма. Но по-добре се заключи. Градът е опасен.
С тези думи той напусна „Благоденствие“ и се насочи към главните порти.
Нямаше време да търси Чейс. В главата му се стрелкаха множество въпроси, докато бягаше през постепенно разрушаващите се от хорските набези улици.
Това момиче с рижави коси… Тя го беше спасила тази вечер… не само физически. Скар си пое въздух. Тя беше доказателството, че той не винаги е бил единствено коравосърдечен злодей…
Скар вече знаеше, че е готов на милост и благородство към хората. Беше свободен, независещ от магията на Мрачния Господар, и най-сетне щеше да му отмъсти. Нумориус беше зает с ритуала си и не можеше да го спре.
Скар само трябваше да се върне колкото се може по-скоро при останалите полуживи и да ги поведе към Храма на Изцелението, където щеше да ги предаде и да получи своето спасение.
Осемнадесета глава
Съживяващи
Тъмния Лорд седеше сред едно пусто поле в близост до Храма на Изцелението Форгивънс, който бойците му бяха завладели. Магьосникът беше вперил поглед в руините на сградата, която до скоро се издигаше величествено. Повелителя на Камъка на Живота нареди на армията си да щурмува храма и да го сравни със земята, а Забрава и командваните от него бойци се справиха със задачата повече от блестящо. Единственото, което беше останало на мястото на Храма, бяха сринатите мраморни плочи и порутени арки. Полуживите запалиха вещите и мебелите поради простата причина, че вече не бяха нужни никому.
— Готов ли сте, Господарю? — попита аморфидът, кацнал на рамото на концентрирания мъж.
— Да, Пту. Но отново ще се нуждая от силата ти — отвърна му Нумориус.
Съществото, добило образа на мастилено черен гарван, полетя към останките на храма. Мъжът насочи жезъла си към руините, под които се намираше магическото поле. Нумориус щеше да го изтръгне от земята и да го използва за предстоящия си ритуал.
Жреците на Целебния Камък внимателно използваха магията от енергийните полета, намиращи се под храмовете. Изстискваха я бавно, капка по капка, защото макар вечна, тя се нуждаеше от време, за да се възстанови. Така хората, които служеха на Камъка на Изцелението, черпеха сила за лечебните си заклинания вече няколко века и източниците им не пресъхваха. Нумориус щеше да се възползва от целия енергиен ресурс. Щеше да го изпие, направо да го разкъса без свян.
Тъмния Лорд осъзнаваше, че амбицията му за доминация беше по-силна от рационалното му мислене. И ето че сега, когато времето на втория ритуал беше настъпило, Нумориус щеше да изчерпи магическото поле на Форгивънс, така както беше прахосал това при Анър. А съвсем скоро армията му от полуживи щеше да завладее и Любов. Без да губи време, жадният за могъщество мъж щеше да проведе нов ритуал в Храма Любов. И така, докато изчерпи всички извори на магия в Силвернада, за да създаде достатъчно силна армия, с която да хвърли света в огън.
След като произнесе няколко думи на шифрования език на Камъка, Нумориус насочи жезъла си към руините. Камъка избухна в зелена светлина, от която се стрелнаха пет лъча. Те започнаха да се удължават и да се преплитат хаотично като пипала. След няколко минути лъчите достигнаха руините на Храма и Нумориус прошепна отново специалните магически слова. Пипалата от гърчеща се светлина застинаха в такава форма, че ако по тях се прокараше мислена линия, щеше да се получи обърната звезда.
По челото на чародееца се стичаше пот. Ако не беше достатъчно подготвен, щеше да изпадне в безсъзнание. Ала дните, прекарани в медитация, и енергията, която буквално бе погълнал от вълшебното поле на Анър, го поддържаха жив.