А ритуалът едва сега започваше…
Мина около час, в който зеленикавите лъчи продължаваха да се гърчат в пепелта на руините, като наподобяваха влечуги, борещи се с плячка.
Изведнъж един лъч премина от бледозелен в тъмнозелен цвят. Значи беше покорил една нишка от магическата материя. Нумориус се напрегна. Магьосникът започна да реди словата на заклинанието отново и отново.
След броени мигове втори лъч също промени цвета си. Оставаха още три лъча.
Мрачния Господар насочи мислите си към своето минало — дните, прекарани в учене на магически текстове и древни сказания. Дни, в които връстниците му се забавляваха, а той беше принуден да заляга над книгите. Младостта на мага беше преминала в ежедневно четене, а нощите — в практика, докато тялото му не застенеше. На другия ден заниманията започваха отново. Целия този гняв — за пропуснатото детство, игри и сладости, Нумориус насочваше към жезъла, от който струеше светлината.
Третият лъч също засили цвета си. Повелителя на Камъка обаче започваше да усеща слабост. А оставаха още два лъча, които трябваше да захванат от магическото поле. Затова заклинателят се върна към по-свежи спомени от миналото си, когато вече си беше извоювал място сред съвета на Мъдреците.
Макар и достатъчно способен, Нумориус винаги е бил пренебрегван и подиграван. Никой никога не се вслушваше в съветите му. Никой не харесваше трудовете му. Всички се подмазваха на Великия Мъдрец и Нумориус не излизаше от сянката на предводителя си.
Великия Роландан от своя страна се опитваше да се наложи над всичко и всички. По тази причина той управляваше еднолично първо Съвета, а после и цялото Кралство. Нумориус не просто му завиждаше. Той ненавиждаше шутовете на Роландан, в каквито се бяха превърнали Кралският двор и Съветът. Затова реши да сложи край на тази неправда. Всъщност искаше сам да управлява и сам да подчинява.
Волята му беше несломима. Четвъртият лъч също доби ярко зелен цвят. Остана само още един… Този, който завършваше върха на звездата.
Мрачния Лорд се напрегна със сетни сили.
Нищо…
Опита се пак да овладее силата с мисли за миналото, неговия източник на енергия. Но каквото и да си спомнеше — и за юмруците, с които го налагаше баща му, задето се е отплеснал от учебниците, и за поредния отхвърлен заклинателен проект — магът не успяваше да накара лъча да се свърже с магическата материя.
Пту кацна на треперещото рамо на заклинателя.
— Нека опитаме да инвокираме полето само с четири нишки.
— Дали ще успеем? Нали осъзнаваш, че ако изгубим контрол над него, то ще експлодира и ще ни унищожи.
— Ще успеем. Трябва да вярваш! — отвърна му аморфидът и литна отново по посока на руините.
Нумориус се напрегна още веднъж, но тъй като опитът пак беше неуспешен, той реши да последва съвета на Пту. Или щеше да успее, или да се провали.
Бяха изминали вече няколко часа в опити за контакт с полето. Мрачния Лорд зарецитира словата на следващото заклинание, което трябваше да изведе пипалата над повърхността. И макар че само четири от тях бяха успели да се свържат с магическото поле, имаше реален шанс заклинанието да бъде изпълнено.
Гърчещите се лъчи светлина започнаха бавно да излизат, наподобяващи корди, които изваждаха от водата улов. Вече извън почвата, лъчите се изпъваха, пронизвайки въздуха като харпуни. Тъмния Лорд усети магическата енергия, която носеха със себе си. Но тя все още беше първична. Не можеше да я използва в този й вид. Налагаше се да произнесе заклинание, с което да я запрати високо в небето, където да изригне. Това беше изключително трудно. Осъществилите контакт лъчи бяха четири, а не пет…
Невидима за човешкото око, чистата магия беше обозрима за Пту. В нея се преплитаха безброй цветове и влакна звезден прах. Почти всички цветове бяха непознати за хората — не просто нюанси, а нови цветове. Аморфидът беше очарован. Пту имаше за задача да рефлектира с тялото си магическото поле, което Нумориус щеше да запрати в небето. Така магията щеше да се взриви по-рано и да нарасне неимоверно в полза на Мрачния Лорд. За щастие, Пту беше резистентен към вредите от магиите и те нямаше да му навредят по никакъв начин.
Измина още един мъчителен час, в който лъчите постепенно се издигаха в небето. Видени отдалеко, те напомняха светкавици. Енергията им смущаваше атмосферата и около лъчите се струпаха облаци, които ръмжаха и бушуваха. Истинска буря властваше в небесата. А денят преваляше към нощ. Всепоглъщащ мрак заля земите около Храма и не след дълго достигна замъка Тетиво и градчето сгушено в него. Хората там отдавна бяха погубени от остриетата на полуживите.