„Как?“
„Позволи ми да управлявам магията за ритуала, за да се науча. После ще ти покажа.“
Нумориус не би предал контрола на Камъка на никого. Той сам го беше открил и овладял. Но желанието за още повече власт и мощ беше по-силно от предпазливостта. Ето защо довери контрола на жезъла си на аморфида.
За изненада и на двамата, Пту успя с лекота да поеме заформящото се заклинание. И макар скиптърът да беше в ръцете на Нумориус, съществото го ръководеше.
От върха на магическия предмет изскочи дребна зелена искрица, която в полета си доби размерите на малка сфера. Тази сфера всъщност беше реплика на пленена в жезъла душа. Когато падна на земята, сферата се сгърчи и след няколко мига прие формата на човешко същество. В крайната си фаза душата очерта мъж със среден ръст, в чиито ръце имаше лък. Така се роди първият полужив от Втората Вълна. Носеше името Антъниъс и приживе беше ръководител на отбранителна стража.
Минаха часове, в които Нумориус и аморфидът се редуваха в направлението на ритуала. Околността се чернееше от налягалите фигури на хора и гоблини. Всички до един носеха дрехите или доспехите, с които бяха загубили животите си.
„Обеща да ми покажеш нещо!“ — припомни Мрачния Господар.
„Да“ — отвърна му Пту.
Аморфидът отново беше поел контрол над жезъла. След като от върха му изригна поредната искрица, съществото се съсредоточи върху нея. Душата на мъжа, който предстоеше да бъде прероден, беше наистина жестока. Това беше човек, не зачитащ нито семейство, нито принципи. Предател и лъжец. Той беше подходящ кандидат. Пту се опитваше да влияе на конструирането на тялото му.
Не успя. Репликата придоби облика, който мъжът имаше приживе. Пту смяташе, че се е провалил, защото душата на преродения човек не беше достатъчно зла, при все нещата, които беше вършил.
„Е, и? С какво се различава този полужив от останалите?“
„Дай ми още един шанс, Господарю!“
Всичко зависеше от това, дали следващата искрица ще бъде реплика на непростимо недостоен мъж. Сферичката се отдели от Камъка и Пту се съсредоточи върху нея. Дребен и плашлив човечец, който беше вършил малко недостойни дела в живота си. Аморфидът се притесни, че се е провалил за втори път, но въпреки това беше решен на всяка цена да опита отново. Затова се съсредоточи върху формата на репликата. Разучавайки тази дребна душица, Пту установи, че човекът никога не е имал желание за живот и никога не се е борил за нищо. Че дори в сетните си мигове не се беше съпротивлявал. Това беше наистина най-голямото престъпление, което човек можеше да извърши срещу себе си. Аморфидът се напрегна още малко и успя да деформира вече материализиращото се тяло по начина, по който желаеше. Новопоявилият се мъж беше без глава!
„Но… как може?“ — попита изумен Нумориус.
„Невероятно трудно, но е възможно. Всичко зависи от характера и делата, които е имал самият човек приживе. А този е бил наистина жесток… Към себе си. Затова сега полуживият е без глава. Тоест… не може да бъде унищожен по почти никакъв начин.“
Така се появиха Ужасите, едни от най-свирепите бойци, служещи на Мрачния Лорд.
Нощта измина неусетно за Нумориус и аморфида, които бяха погълнати от ритуала. Когато накрая мрачното дуо беше създало реплики на всички пленени души, Повелителя на Камъка си позволи да отвори очи. Веднага му се зави свят. Мрачния Господар се чувстваше напълно изтощен.
Ритуалът беше приключил и мъжът беше създал легионите си от полуживи.
Сега му предстоеше да направи нова магия, с която да ги пробуди и подчини. Нужна му беше още енергия, за да може да подхранва заклинанията си. Ето защо Мрачния Господар трябваше да спи ревитализиращ сън, преди да извърши следващото заклинание.
Забрава гледаше смаяно изпълнените с налягали същества поля. Нумориус нямаше сили да му продума каквото и да било. Трябваше да се наспи. А когато настъпеше следващият ден, щеше да ги призове. И тогава истинската война щеше да започне.
Деветнадесета глава
Проникващи
Скар успя да напусне Ковачево без проблем. Промъквайки се по странични улички, полуживият избегна целия хаос от бягащи хора, горящи сгради и служители на реда, опитващи се да овладеят положението. Трезво мислещите жители на градчето, които не участваха в калъбълъка, предаваха от уста на уста клюката за ужасяващо същество, предизвикало клане в „Калната дупка“ — заслужено име за една от най-долнопробните дупки в самия център на града. В тъмнината никой не обръщаше внимание на Скар. Ветеранът обаче запазваше предпазливост и следеше внимателно обстановката. Оставаше му още съвсем малко, докато стигне портите на града. Там при нужда щеше да елиминира пазачите.