Тъкмо беше излязъл на улицата към централния вход на Ковачево, когато зърна група униформени. Полицаите в градчето, за разлика от тези в другите части на Кралството, не бяха екипирани с брони или ризници, а носеха тъмно червени ризи и наметки. Най-вече се биеха с мечове, но някои използваха и ками. Служителите на реда смятаха, че като не носят тежко снаряжение са по-бързи и ефективни в преследването на престъпници.
Скар забави ход, докато групата полицаи премине, и се спотаи в сенките. Но един от мъжете се отдели от колоната и даде знак на полицаите да спрат. С бързи крачки мъжът се приближаваше към ъгъла, зад който се беше скрил Скар. Ако униформеният се приближеше още малко, щеше да спипа полуживия.
Ветеранът не изпускаше от поглед полицая, който разкопчаваше панталона си, явно решил да се облекчи. Човекът смяташе да го направи точно там, където се беше притаил Скар. Полуживият трябваше да действа бързо. Той се засили и прободе уриниращия мъж с меча си. Шашнатият полицай не успя дори да извика. Тялото му се свлече върху един от металните казани за боклук. Съдът се обърна и разсипа, причинявайки ужасна шумотевица. В това време Скар вече беше готов да посрещне противниците си, но те така и не тръгнаха към него.
Ветеранът се подаде, за да погледне какво става и с изумление видя как униформените преследват бързо бягаща фигура.
Чейс. Това можеше да е само полуживият, заради когото биха тревога по-рано и заради когото Скар успя да оцелее в странноприемницата, която повечето полицаи напуснаха, привлечени точно от камбанения звън.
Без да го осъзнава, Чейс пак беше спасил офицера си. Скар реши да не губи повече време и се насочи към портите на града, тъй като пътят му беше разчистен.
Малко преди да влезе в тунелчето, което го извеждаше извън крепостните стени на Ковачево, Скар се обърна и погледна в далечината. Полицаите от по-рано носеха факли. Бяха хванали Чейс. Полуживият воин се бореше за живота си, но противниците бяха прекалено много, а Скар нямаше как да му помогне в момента. Затова го изостави и се насочи към градската порта, където все още на смяна беше словоохотливият пазач, който ги беше пуснал в Ковачево.
— Какво се случва в града? — попита го стражът.
— Някакви нашественици… — отвърна му Скар.
— От доста години камбаните не са удряни! — възкликна мъжът, който можеше да говори цяла вечер без да му омръзне, но не и да се замисли, чия беше вината за случващото се.
— Виж — рече му Скар и пристъпи нетърпеливо напред, — трябва да напусна това място възможно най-бързо.
— Защо? — попита го пазачът със съмнение. — И къде са приятелчетата ти?
Откакто беше влязъл в града, Скар си проправяше път с лъжи и схеми. Беше му втръснало. Отговорът на ветерана се оказа изваден меч. Стражът, естествено, не очакваше такъв развой на събитията. Сладкодумецът се пресегна към колана си, но оръжието му не беше там. Беше беззащитен. А слугите на Мрачния Господар нямаха милост, независимо дали се изправяха срещу въоръжен или беззащитен човек.
Ала Скар вече не беше подвластен на Повелителя на Камъка, затова не посегна на втрещения мъж.
— Пусни ме и няма да те нараня.
Стражът кимна и побърза да извади ключовете, с които отвори градската порта. След по-малко от минута ключалката изщрака.
— Има и още нещо… — погледна го ветеранът. — Трябват ми дрехите ти.
Пазачът беше слисан, но се съгласи охотно предвид създалата се ситуация.
След като пазачът остана само по бельо и подаде некадърно сгънатите си дрехи на странника, мъжът побърза да се прибере в караулната си стаичка.
Скар излезе от Ковачево, но не прибра меча си. Напускането на града не означаваше, че опасността е преминала. Вечерта вече преваляше към зазоряване, когато полуживият стигна кръстопътя, където го очакваха бойците му. Трябваше да ги поведе колкото се може по бързо към Храма на Изцелението, докато Мрачния Лорд беше все още зает с ритуала си. Ветеранът едва издържаше…
Любов беше висок Храм, обгърнат от широколистни гори, а южните му стени бяха построени върху брега на опасната Спирала. Единственият начин, по който Скар можеше да проникне в храма, беше през централния му вход. Ето защо водачът на мрачните легиони се радваше, че е предвидил план за действие.