— Сигурен ли си? — попита го Призрак. — Ще изложиш цялото нападение на риск!
— Длъжен съм да опитам… — отговори му Скар, сваляйки леката си броня.
Двамата се криеха в една горичка от дясно на главния път към храма. Войската от полуживи също беше скатана зад дебелите стволове на дърветата. Скар и Призрак решиха да се отделят от войниците си, за да обсъдят на спокойствие предстоящите планове. А скаутът определено не беше доволен от това, което предводителят му възнамеряваше да направи.
Ветеранът успя някак да се вмъкне в стражарската униформа. Тялото му беше много по-едро от това на хилавия караул. Скар въобще не приличаше на страж, но и това беше нещо. Важното беше, че тялото му все още не беше започнало да гние. Колкото до зеленещия цвят на лицето му и изпъкналите му скули, Скар се надяваше да използва невежеството на охранителите на храма.
— Отиваш право в ръцете им… Няма да се измъкнеш… — безизразно рече Призрак.
— Виж ни колко останахме след битката на пътя — Скар махна към полуживите воини, скрити навътре в гората. — Длъжен съм да проуча с каква армия разполагат зад стените на Храма.
— А ако те хванат? — попита го опитният скаут.
— Ако ме разобличат, командването ще поемаш ти и ще чакаш връзка с Мрачния Господар. Може да сме ужасяваща сила, но трябва да се осланяме и на останалите си инстинкти. Не мога да рискувам да се хвърлим срещу враговете, без да зная поне числеността им.
— Ти си офицерът. Ти си знаеш — отвърна му Призрак, без да прави следващ опит да го разубеди.
За миг Скар се замисли, че някога-живият, макар и безмилостен, не заслужава да бъде предаден. Още повече, Призрак беше спасил живота му и бяха почти неразделни от самото си прераждане. Ветеранът имаше чувството, че скаутът се е привързал към него, а в известна степен той също смяташе съгледвача за близък.
Преди да се отправи към Храма, Скар даде последните си заповеди на скаута. Призрак трябваше да се върне на кръстопътя и да следи за приближаващи войски, така че да предупреди армията полуживи за евентуална заплаха в гръб.
Освен това, Призрак не можеше да напуска поста си, докато Скар и слугите на Мрачния Господар не се завърнеха след атаката срещу Храма. А те нямаше да се завърнат, Скар много добре го знаеше.
Лоялността на Призрак беше абсолютна. Именно заради нея той заслужаваше живота си.
Слънцето вече се подаваше иззад близките хълмове. Двама стражи бяха препречили входа на храма и гледаха новопристигналия с каменни лица.
— Кой си ти и по каква работа идваш в Храма на Изцелението Любов? — попита единият.
Мъжът имаше вид на закоравял войн. Ако дори за момент Скар покажеше, че представлява опасност за реда, щеше да срещне доблестен противник. Ветеранът внимателно поде историята, с която мислеше да измами пазачите.
— Идвам от Ковачево. В последната нощ там станаха кръвопролития… Имам нужда от лечение — Скар посочи лицето си.
Бледозеленият му цвят стресна воините на входа.
— Какво точно ти се случи?
— Слугите на Мрачния Господар някак си успели да проникнат зад стените на града и всяха смут по улиците. Бях изпратен заедно с малък взвод полицаи, за да ги спрем. Тогава ни направиха някаква магия. Другарите ми не издържаха.
Беше невероятно трудно за Скар да се прави на омаломощен. Но съдейки по загрижените лица на пазачите, изглежда му се получаваше. По-опитният страж, който го гледаше с повече съмнение, рече:
— Ще получиш помощ. Ще извикаме някой лечител тук и той ще прецени как да постъпим с теб по-нататък.
— Но аз умирам, пуснете ме! — симулира разтреперване Скар и се свлече пред воините.
— В момента ни дебне заплаха. Агентите на Мрачния Господар са навсякъде, не можем да допуснем странници! — не отстъпваше стражът.
По-младият страж, явно вързал се на Скар, рече:
— Нека го пуснем. Ще го съпроводя лично до някое от отделенията за лечение.
Колегата му се съгласи, но имаше нещо покрай новодошлия, което го караше да не го изпуска от поглед.
— Дай ми оръжието си! — рече възрастният страж.
С добре изиграни немощни движения Скар свали канията от колана си и я хвърли в краката на мъжа. Той я вдигна и извади двуострия меч на ветерана.