Тишината около входа на храма беше необичайна. Сър Лотлансен не вярваше охраняващите пешаци, предимно младежи, да са влезли да гледат специалните церемонии и ритуали. Познаваше ги прекалено добре, по-скоро щяха да си направят бардак в храма с жриците, отколкото да слушат с благоговение молитвите им към целебната сила. Нещо се беше случило.
Малко преди да стигнат входа, благородникът спря коня си и даде заповед на подчинените си да направят същото.
— Какво има, сър? — попита го оръженосецът му.
Командващият рицар вдигна забралото на шлема си, за да могат останалите да видят сериозността на лицето му:
— Нещо се е случило с пехотинците, които оставихме да охраняват храма. Трябва да сме по-бдителни.
— Ха! Сигурно са отишли в града да се забавляват с местните проститутки и да тъпчат парите си в местните ханове. Много добре знаят, че тази вечер са официалните празненства на храма и че никой не би си позволил да ги оскверни по някакъв начин… — изрече присмехулно един от по-младите рицари.
Сър Лотлансен му хвърли от онези погледи, които значеха само едно — понижение, — макар че вътрешно в себе си да знаеше колко разпуснати са войниците на служба при Краля, както и наемниците и, че предположението на младия рицар, можеше да се окаже съвсем правилно. Реално, заплаха нямаше откъде да дойде, тъй като бяха изтласкали върлуващите по земите им варвари надалеч, отвъд дори собствената им родина, а гоблините от съседните земи бяха понесли толкова големи загуби във войната, която се вихреше доскоро, че едва ли биха си позволили да кръстосват земите на Силвернада така дръзко. Не, нямаше откъде да дойде заплахата. И все пак…
— И все пак имам неприятното усещане, че нещо се е случило. Сър Хонориен! — рицарят се обърна към оръженосеца си. — Вземи петима от младоците и побързайте към храма. Останалите ще завържем конете си и ще ви настигнем пеша. Ако случайно има врагове и са ни устроили засада, е хубаво да бъдат разкрити по-рано.
Сър Лотлансен погледна оръженосеца си. Беше млад рицар с голям потенциал както за военното му бъдеще, така и за личния му принципен кодекс. Заради такива млади рицари сър Лотлансен крепеше надеждата си, че доброто ще възтържествува. Макар и да рискуваше, изпращайки младия войн към неизвестната опасност, рицарят знаеше, че той няма да се провали. В интерес на истината, му имаше повече доверие, отколкото на останалите ветерани и закоравели в множество битки рицари.
След като си отдадоха чест, сър Хонориен потегли в галоп към храма, заедно с по-младите си съратници в отряда. Гледайки го как изчезва в прегръдките на нощта, той с ужас установи, че тревогата му се засилва.
Виждайки приближаващата групичка рицари, Забрава изобщо не се учуди на малкия им брой.
„Най-големият ви съюзник в битките ще бъдат вашите западащи принципи и немарливост към служебните задължения.“
Споменът за Гласа караше Забрава да чувства повече увереност и повече сила. Победата щеше да бъде бърза.
Шестимата рицари слязоха от конете си. Макар полуживите да бяха скрили труповете, мирисът на битка и кръв бе осезаем. Рицарите побързаха да извадят мечовете си, но усещането за смърт ги бе уплашило дотолкова, че двама изтърваха оръжията си, а други трима трепереха. Само един изглеждаше уверен и изкрещя предизвикателно към мрака, настанил се във всяко ъгълче на градината пред главния вход.
„Този е мой!“ — със задоволство си помисли Забрава и даде сигнал на останалите от отряда си. Вече имаха план, но не подозираха, че врагът ще се окаже толкова малоброен. Бяха в съотношение 6 към 1. Рицарите нямаха никакви шансове. Забрава и войните му се изплъзнаха от прикритията си и тръгнаха бавно и уверено към рицарите. Искаха само да всеят ужас.
Лицата на младоците излъчваха уплаха, но по заповед на сър Хонориен се прегрупираха. Досега бяха воювали само с разбойнически шайки. За първи път виждаха добре организирани и уверени войни.
„Те са превъплъщение на смъртта…“ — помисли си младият рицар. Единственото, което го крепеше, беше вярата, че останалите ще дойдат навреме, за да отмъстят.
След няколко мъчителни минути очакване, полуживите бяха при тях. Тогава един от тях — висок и мускулест мъж — нареди на останалите да спрат и се приближи към рицарите.
— Кой е капитанът ви? — попита ги с безплътен глас Забрава.
Заплашителните размери на война накараха рицарите да преглътнат. Сър Хонориен престъпи гордо напред, счел въпроса на противника като покана за дуел. Застанал на три стъпки разстояние, младокът му отдаде чест и го попита: