— Хей, това не е оръжие на полицай от Ковачево. Виждал съм ги техните, те са по-къси и с по малък ефес.
— Взех оръжието от един от враговете. Ако в храма има някой, който е водил сражение срещу тях, веднага ще го припознае. То е моето доказателство.
Опитният страж прибра оръжието и рече:
— Ще го предам на приятелите на Великия Мъдрец, които пристигнаха в Храма вчера. Те твърдяха, че са се сражавали срещу отряд на Мрачния Лорд. Ще познаят оръжието — пазачът премери с поглед все още свлечения непознат, — освен ако не ни лъжеш.
Скар не чу последните думи на мъжа, защото мислеше трескаво върху казаното по-рано. Значи все пак нападателите от Кралския Път бяха в Храма. С един удар Скар беше уцелил два заека. Сега ветеранът щеше не само да успее да предаде полуживите, които го чакаха отвън, но и да зърне Лилиен. Ако, разбира се, някак си се измъкнеше от пазачите.
След няколко минути младокът поведе Скар по коридорите на Храма. Излязоха насред градина с разхождащи се хора и ветеранът потърси познати лица, но без успех. След което двамата завиха към източното крило на храма, където се лекуваха пострадалите.
Ветеранът не изпускаше от поглед обстановката. Когато се увери, че около тях няма никой, Скар се завъртя и с едно мълниеносно движение хвана за врата нищо неподозиращия пазач. Тъй като полуживият беше много по-силен от жертвата си, успя да я блъсне в една близка мраморна колона. Младият страж се свлече в безсъзнание на земята, а Скар го завлече бързо в някаква случайна стаичка. За радост на ветерана, тя беше празна, явно неизползваема.
За миг полуживият се замисли дали не е по-добре да убие жертвата си, но веднага отхвърли тази мисъл от главата си. Той вече не беше същият звяр. Старият Скар беше останал в миналото.
Трябваше да поправи злините, които беше сторил. Нямаше да отнема повече невинни животи.
Скар извади от вътрешния джоб на униформата добре намотаното дебело въже, с което върза обезвредения страж. После скъса част от плаща си и запуши устата на младока.
При все това, Скар не беше сигурен дали някой нямаше да реши да влезе в стаята. Разполагаше с отрицателно малко време. Трябваше да намери Лилиен. Да поговори с нея за последно. А после щеше да се предаде на служителите на Храма, издавайки защо е дошъл.
Изминаха десетина минути, в които ветеранът беше успял да провери източното крило. Изплъзвайки се от забързаните жреци, Скар остана незабелязан за повечето хора в Храма. Дори обикновените посетители не се изненадваха при вида на полуживия. Домът на изцелението беше често посещаван от най-различни странници, търсещи изцеление.
Скар обаче се изнервяше все повече и повече, защото времето се топеше, а той не намираше Лилиен. Ами ако тя беше поела с мъжетете, яздили към Ковачево. Ако беше загинала в размириците там.
Ветеранът осъзна, че нейната смърт щеше да е само и единствено по негова вина. Още едно убийство, което да тегне над съвестта му. Убийството на единствената жена, която истински беше обичал, но на която беше изменил много пъти. А тя успяваше да му повярва отново и отново, дори докато ветеранът се гърчеше в юмрука на Мрачния Господар.
Скар не издържаше повече. Най-голямото му наказание се оказа неведението. А всяка изминала секунда увеличаваше възможността младият рицар да бъде намерен. Или още по-лошо — Мрачния Господар да приключи по-рано ритуала си и да се свърже с полуживите си воини.
Не! Ветеранът нямаше да се лута повече. Трябваше да действа. Щеше да жертва това свое последно желание да види Лилиен. Щеше да го жертва в името на своето изкупление. До сетния си момент полуживият нямаше да спре да се надява, че неговата любима е невредима.
Скар мярна по-възрастния страж, който се беше насочил с уверена крачка към централния корпус на Храма. Значи там бяха главните жреци. Всичко, което трябваше да направи полуживият, беше да последва пазача, който носеше канията с двуострия му меч.
Попър, който вярно служеше вече десетки години на стражата на Храма, качваше за пореден път стъпалата, водещи до главната зала, където в момента се намираха Роландан и някакви наемници. Стражът не познаваше приятелите на Главния Мъдрец, но ги гледаше с уважение, защото се бяха изправили лице в лице с мрачните създания, за които цялото Кралство говореше. Мъжът тъкмо беше преминал вътрешния двор, когато инстинктът му нашепна, че някой го следва, но Попър го пренебрегна.
След като изкачи последното мраморно стъпало, стражът се насочи към масивната врата на Молитвеното помещение. Така наричаха продълговатата зала, намираща се в самата сърцевина на храма. В нея жреците се молеха на изкуствено създадена сфера — реплика на Целебния Камък, и така получаваха лечебните сили. В този момент залата беше почти празна, тъй като Великия Мъдрец събираше енергия за предстоящ експеримент.