Сега Скар разгледа по-добре тялото си. Имаше съвсем човешки вид. Нямаше язви или окапваща кожа като на съратниците си. Плътта му се беше запазила, с разликата че… Ветеранът огледа ръцете си.
Дупки от игла, намиращи се на предполагаемите вени.
Бяха го изследвали и трябва вече да са установили, че е полужив. Но дори и да не бяха, Скар знаеше, че е разкрит. Човекът в костюма го познаваше прекалено добре. Двамата бяха братя, макар да нямаха нищо общо. Скар започваше да навързва историята на живота си. Като съвсем млад, той беше прогонен несправедливо от дома си, а по-големият му брат Ехоу беше оглавил фамилията при повече от странни обстоятелства. И сега имаше добро име и длъжност, тъй като стоеше до самия Главен Мъдрец.
Но каквото и да се беше случило досега, Скар вървеше успешно към целта си. Щом не го бяха обезглавили, явно имаха планове за него. А той също имаше планове за тях.
Вратата се отвори широко и в стаята влезе Великия Мъдрец, следван от плешив мъж на среден ръст.
Скар познаваше придружителя на Роландан. Това беше Ллойд — дипломатът, който в миналото беше част от наемническия отряд на Скар. Последната им среща се състоя на Кралския път. Там обаче Ллойд беше един от предводителите на вражеския отряд.
На Скар му предстоеше скоро да намери своите отговори.
— Колко време измина, докато бях в безсъзнание? — попита ги Скар.
Великия Мъдрец затвори вратата на стаята и седна на съседното легло. Ллойд предпочете да стои прав. Лицето му беше абсолютно безизразно.
— Няколко часа. Вече е обед. Намерихме стража, който си оставил вързан. Жив и здрав е, но едва го удържахме. Желае смъртта ти повече от всичко.
Скар някак си беше радостен, че младокът не е пострадал сериозно от силния удар.
— Наложи се… Трябваше да ви открия.
— Но защо? — прекъсна го Великия Мъдрец. — Ти си слуга, подчинен на човека, който ни обяви война. Знаеш, че те грози смъртна опасност тук. Знаеш, че ще те накажем по един или друг начин.
Скар кимна, защото ясно осъзнаваше положението, в което се намира.
— Единствената причина, поради която упражних властта си и те предпазих от отмъщението на младия страж или от предложението на Магистъра по магия да те включим в предстоящия експеримент, е че се чудя защо се промъкна в Храма, представяйки се за някого другиго…
Ветеранът беше доволен, неговият шанс дойде. Великия Мъдрец прояви достатъчно любопитство.
— Пред стените ви, в близките гори, се крие армия от полуживи бойци. Аз съм този, който ги предвожда.
— Значи си шпионин? — изкрещя Ллойд. — Убийте го, ваше Върховенство!
— Успокой се! — погледна го строго Великия Мъдрец и се обърна към Скар. — Тъмния Господар знае ли за проникването ти тук?
— Не. Той е зает в момента. Това е причината да съм тук. Искам да го предам, затова дойдох да ви предупредя. И да ви направя предложение.
Роландан беше силно заинтригуван. Дипломатът гледаше към полуживия с отворена уста.
— Мрачния Господар няма вече контрол над мен. В момента е зает с грандиозен ритуал, с който смята да прероди още мъртъвци за своите легиони. Поради тази причина ме назначи да предвождам отряд полуживи. Докато извършва заклинанието, магьосникът не може да се свързва с нас. Трябва да го предам… Колкото се може по-скоро! Затова съм тук…
Настъпи дълъг момент на неловко мълчание, в което Роландан и Ллойд се споглеждаха. Думите на ветерана звучаха искрено, но все пак той си оставаше полужив. Оръжие за унищожение, призовано от един от най-големите врагове на кралството.
— Но защо го правиш? Защо искаш да предадеш Нумориус и да се обречеш на смърт? И как можем да ти вярваме?… — попита го Великия Мъдрец, приглаждайки брадата си.
Скар забеляза, че скиптърът с белия камък лежи отдясно на стареца. Блясъкът, чистата му сила и доброта обливаха ветерана и той се чувстваше спокоен. Беше уверен в желанието и волята си да измени на злото, което го контролираше.
— Защото осъзнах, че макар и да съм сторил много злини в миналия си живот, не заслужавам такава участ. Не искам да служа на мрачните сили. Не искам да съм инструмент за избиване на невинни. Не искам да съм пионка в нечия чужда кауза за завладяване на света. Искам просто да получа полагащия ми се покой.
Скар усети лек сърбеж в областта на очите си. Когато ги докосна с пръсти, разбра, че това бяха сълзи. И в този момент ветеранът беше повече човек, откогато и да било.