— Какво?! — стресна се Лилиен. — Как така последната ни среща?
— След няколко часа ще поведа полуживите си бойци срещу Храма, където ще ги очаква клопка. Ще ги предам. А след като Мрачния Лорд разбере за стореното от мен, ще прекъсне връзката ми с Камъка.
— Не е възможно… — рече тя и се хвърли към него.
Скар отново я пое в обятията си, но съвсем нежно и внимателно. Ветеранът знаеше, че това ще я утеши поне малко.
— Няма ли някакъв начин да оцелееш? Ще говоря с Великия Мъдрец, той може би ще успее да те изцери…
— Аз не съм болен. Аз съм пленник. А когато Тъмния ми Господар научи, че съм му изменил, ще спре да захранва тялото ми с магията на Камъка.
Лилиен не знаеше какво да му отговори. Стоеше, потънала в прегръдката му, и не искаше да се разделят.
— Прости ми… — рече той. — За всичко, което сторих приживе. Осъзнах, че съм виновен за прекалено много злини и в момента изплащам дълга си.
— Простила съм ти отдавна. Предполагам… това е любовта…
Постояха така само още няколко минути. Ветеранът бавно галеше косите й — една последна ласка. Преди много, много време, когато още бяха млади и в разгара на любовта си, той обичаше да я реши като малко момиче, а тя се разтапяше под грижливите му пръсти.
— Налага се да замина… След няколко часа ще се стъмни, а трябва да поведа отряда към Храма колкото се може по-скоро — рече той, загледан през прозореца.
— Щом се налага, не мога да те спра — отговори му Лилиен и се отскубна от ръцете му, — но ми обещай нещо…
— Каквото пожелаеш, стига да е по силите ми — отвърна той.
Лилиен се огледа притеснено. Имаше чувството, че някой подслушва разговора им.
— Ще те съпроводя до входа на Храма. Там ще ти кажа…
Двамата преминаха през вътрешния двор на комплекса, хванати ръка за ръка. С колкото и малко време да разполагаха, щяха да бъдат заедно до края.
След десетина минути вече се намираха при главния вход. Въпреки всичко, Скар и Лилиен бяха хубава двойка. Скар беше обул червения си платнен панталон, а Лилиен носеше бял корсет, загърната с пурпурно наметало.
На входа на Храма стояха стражите, с които Скар беше разговарял сутринта. Попър му кимна уважително и му подаде канията с двуострия меч, а младокът отмести поглед.
И двамата пазачи вече знаеха защо полуживият беше проникнал в Храма. И ако не друго, то поне нямаше да го закачат на излизане. Когато Скар и Лилиен се отделиха на достатъчно голямо разстояние от стражите, се прегърнаха отново и Лилиен прошепна в ухото на Скар:
— Обещай ми да се пазиш от високия дългокос войн, както и от мъжа в костюма. Не знам защо, но те желаят смъртта ти.
— Знам защо Ехоу Хоумс иска да ме убие. Замесен в смъртта на майка ми и баща ми…
Лилиен го погледна смаяна.
— В миналия ми живот… той ми бе брат, кръвен брат, с който се ненавиждахме — поясни той.
— Защо тогава не го потърси и не му отмъсти? — попита го татуираната жена.
— Защото никога не съм целял да мъстя на когото и да било… Ехоу ме прогони от родния ми дом и така пътищата ни се разделиха. След това аз дойдох в Ефес и започнах нов живот. С теб.
— А защо никога не ми каза? — попита го Лилиен с нотка на разочарование в гласа.
— Защото се срамувах и исках да изтрия миналото си… Ето обаче че сега миналото иска да изтрие мен. Човек никога не трябва да оставя неуредени сметките си — отвърна й той и я целуна по челото. — Сега трябва да вървя, защото ставаме съмнителни.
— Обещавам ти, че ще го разоблича. Ще отговаря лично пред Великия Мъдрец и краля. Знаеш… Баща ми е влиятелен.
— Не се хаби за такъв като Ехоу, Лилиен! — рече й Скар и понечи да тръгне, но тя здраво стискаше ръцете му.
— Няма ли да ми кажеш нещо, преди да си тръгнеш завинаги? — попита го тя.
— Дори и да не го кажа, знаеш, че го изпитвам… Именно ти спря ръката ми в Ефес. Именно ти спаси моята душа.
Очите на Лилиен се пълнеха със сълзи.
— Единствено любовта ми остана и с мисълта за нея ще посрещна смъртта и избавлението си… — бяха последните му думи.
Скар се отдалечи по посока на гората. Лилиен постоя още малко, загледана в гърба на своя любим. Наложи си да спре да ридае. Лицето й придоби сурово изражение. Предстоеше й да се подготви за битката при Храма. О, да! Тя щеше да е там и да защити Скар, ако се наложеше.
Малко по-късно Лилиен вече вървеше към покоите си, изчислявайки наум времето, с което разполага. Тъкмо влизаше в стаята си, когато чу гласове от съседната, превърната във временнен кабинет на Ехоу стая. Тласкана от парещо любопитство, Лилиен се доближи до дървената врата. Отвътре се чуваха гласовете на Магистъра по магия, на Стийл и от време на време този на дипломата.