Выбрать главу

От една достатъчно висока кула Ехоу наблюдаваше с ужас мудно, но сигурно настъпващите бойци. Магистъра по магия се взираше през лупите на бинокъла си в най-предната редица на нечистивата армия. Водеше ги Скар — неговият брат. Ехоу можеше да види решителното изражение на ветерана. Слугите на Мрачния Лорд вече се намираха почти при входа на сградата. Беше дошло време Ехоу Хоумс да действа. Имаше нужната енергия и концентрация. Колкото по-скоро постигнеше целта си, толкова по-скоро щеше да се освободи завинаги от хилядите, изпълнени с кошмари нощи, в които брат му се връщаше, за да го убие.

Ехоу изучаваше лицата на някога-живите. В тях нямаше живот, нито милост. Някои имаха гладки черепи, други бяха в процес на разлагане. Но всички до един крачеха уверено, предвкусващи агонията на човеците.

Младият страж опита да не се разтреперва от страх, но мисълта, че тези създания са далеч по-умели бойци от него, го ужасяваше. Младежът срещна погледа на полуживият предводител — мъжът, който по-рано го беше излъгал, представяйки се за полицай, търсещ лечение в храма, но и мъжът, на когото дължеше живота си.

Гледайки подминаващите го чудовищни създания, младокът осъзна, че всеки човек в храма дължи живота си на този странник.

След което стражът обърна поглед към Попър, чието лице беше като изсечена монета. Младежът искаше да прилича на по-възрастния си колега — доблестен и неустрашим страж.

Скар и воините му вече бяха проникнали в храма. Някога-живите му се подчиняваха безпрекословно. Бойците имаха невероятна дисциплина. Движеха се в строго определен ред и не докоснаха дори с пръст стражите на входа. Ветеранът се замисли колко полезни щяха да бъдат тези същества, ако служеха на доброто, ако се биеха за справедлива кауза.

„Но какво всъщност е справедливостта?“ — запита се Скар. — „Не е ли тя просто въпрос на гледна точка. Добри, зли — всички сме еднакви — просто хора, преследващи собствените си цели и гледни точки. А когато срещнем някого с противоположно на нашето възприятие, той автоматично се превръща в наш враг…“

Изведнъж полуживият усети безкрайна тъга. На света нямаше абсолютно добро или абсолютно зло.

Всички те — някога-живи, жрици, защитници, политици и дипломати, водеха най-голямата си битка не другаде, ами в самите себе си. И там някъде, дълбоко в умовете и сърцата си, избираха страна и плащаха съответната цена. Но каквото и да изберяха, рано или късно опитваха от всичко. Защото това беше изначалната природа на нещата. Защото това беше животът. И най-добрият начин да го изживее човек е, когато изпита горчивината на нещата.

„Тогава къде беше щастието?“ — запита се Скар, докато навлизаше с бойците си във вътрешния двор на храма. — „Не е ли точно там, където човек е осъзнал горчивината на нещата и е решил да отдаде значимото на сладките неща в живота…“

Някога-живите спряха по команда на Скар. Бяха изпълнили целия двор, а в коридорите, обримчващи двора, се спотайваха защитниците, скрити зад дебелите сводове и арки.

Скар се усмихна — беше осъзнал, че единственият начин човек да стигне до сладката страна на живота е да свикне с горчилката дотолкова, че тя да не му прави впечатление.

Така беше направил самият Скар. Беше носил белега на злото в себе си, беше живял с него само за да му напомня, че трябва да се обърне към доброто и да извърви пътя на изкуплението с увереност. Защото Лилиен, неговата любима, го беше оценила. Беше го оценил и Великия Мъдрец, който се предполагаше, че е най-големият му враг.

Скар даде предварително уречената команда, насочена не към неговите бойци, а към защитниците на Храма.

Когато видя високо вдигнатия юмрук на предводителя на нашествениците, отговорникът по отбраната даде гръмката си заповед за атака. Десетки смели и достойни мъже започнаха да изскачат от укритията си. Някога-живите бяха изумени от внезапния развой на събитията и се обърнаха въпросително към Скар. Ветеранът им отговори по неочакван начин. Извадил двуострия си меч, той съсече най-близко стоящия до него нечистив боец. Главата на създанието литна високо във въздуха. Без да губи време, ветеранът се нахвърли върху друг от своите.

Запленен от силата, която злодеянието вливаше в есенцията на съществуването му, Скар беше във вихъра си. Защитниците бяха добре инструктирани как да водят схватката и някога-живите започнаха да дават сериозни жертви.

Разбрали вече, че собственият им офицер ги е предал, създанията се изпълниха с неистова ярост. И когато моментът на изненадата беше отминал, те отвърнаха на нападащите ги хора както подобава. Скоро писъците на посечени и наръгани мъже изпълниха целия храм. Слугите на Мрачния Господар бяха по-опитни от повечето стражи, някои от които водеха сражение за първи път.