Младите доблестни сърца на защитниците обаче препускаха в такта на битката. Те нямаше да побягнат и да се предадат. Някога-живите също не можеха да отстъпят, защото портите на Храма бяха залостени, а в гръб ги притиснаха Попър и неговият по-неопитен другар, вдигнали високо мечове и с бойни песни на уста. Стражите от входа бяха твърдо решени да се хвърлят в боя на помощ на събратята си и дори да загинеха, щяха да са спокойни, че не са извършили предателство, ами са се били до край.
Пукотевицата от яростната битка беше повече от красноречива. Ехоу и Стийл изкочиха от главния корпус на храма и застинаха на място. Пред тях се разстилаха стъпалата към вътрешния двор, където някога-живите се биеха със защитниците.
Постепенно войските на Мрачния Господар взеха превес над мъжете от Храма. Около бойното поле обикаляха жрици, опитващи се да помогнат на ранените воини, но безуспешно. Някога-живите посичаха всеки, който се изправеше на пътя им. Сражението щеше много скоро да свърши. И то в полза на нашествениците.
Ехоу огледа тясното бойно поле и веднага фокусира Скар. В главата на магът започна да се оформя матрицата на заклинанието, с което щеше да го убие. В този миг беше силно изблъскан от Ллойд.
— Какво по дяволите чакаш? — попита го дипломатът. — Нападай съществата!
— Не ми се меси! — извика Ехоу и също блъсна Ллойд. От силния удар Ллойд се стовари на земята. Когато се опита да се надигне, с ужас установи, че кракът му е лошо изкълчен. Дипломатът беше в напреднала възраст и не можеше да намери сили да се изправи. Той просто седеше на стъпалата и наблюдаваше сражението. И тогава видя Скар. Ветеранът беше заел страната на защитниците на Храма и се биеше ожесточено срещу доскорошните си другари. Сърцето на Ллойд се изпълваше с топлина. Ето че Скар беше оправдал доверието на Великия Мъдрец и наистина беше предал Мрачния си Господар. В същия миг вниманието на Ллойд се насочи към стоящия до него Ехоу. Магистъра по магия вдигна ръцете си срещу Скар и занарежда словата на Магията на Душите, която щеше да унищожи полуживия.
Скар посичаше със завидна лекота. Сякаш сърцето му, което вече не биеше в него, пееше песента на свободата. Щеше да даде всичко от себе си, за да помогне на стражите на Храма. Това беше неговият момент на триумф. Но в един миг всичко се промени. Скар усети онази ужасяваща магическа енергия, която беше убила Обелиск на Кралския път. Сега обаче тя беше насочена срещу ветерана. Изведнъж Скар беше изпълнен от невероятна немощ и със сетни сили той се обърна и видя мага, застанал срещу него с протегнати напред ръце. Магията изсмукваше цялото съществуване на Скар. Ветеранът изтърва меча си и падна на колене. Ако някой решеше, можеше много лесно да го посече. Ала някога-живите създания се заотдръпваха от него, защото също усетиха мощта на заклинанието. Слугите на Мрачния Господар се страхуваха от заклинателя, стоящ на стъпалата, защото бяха видели с каква лекота беше убил техния събрат на Кралския път. А и в сградата имаше достатъчно хора за убиване. Нашествениците изгубиха интереса си към Скар, оставяйки го да се гърчи в заливащите го вълни от магическа енергия.
Измина около минута, в която ветеранът се бореше със заклинанието. Знаеше, че то ще го смачка, само ако го допусне. Магията на Душите влияеше на хора със слаба воля. Същото важеше и за волята на полуживите. Ала Скар беше силен духом и отхвърляше заклинанието. Макар и да го омаломощаваше физически, магията не можеше да пръсне душата му. И той знаеше, че Ехоу Хоумс — неговият брат — също знае това. За радост на Скар, брат му въобще не беше добър магьосник. В сблъсъка им нямаше да има победител. Не и ако някой не се намесеше.
— Убий го! Отиди и го убий! — изкрещя Магистъра по магия, като не изпускаше концентрацията си от заклинанието, хвърлено върху брат му. Стийл извади меча си. Макар и добър боец, в момента ветеранът беше безпомощен срещу физическа атака. Зеленоокият войн щеше да го убие.
Скар продължаваше да се бори с Магията на Душите и засега успяваше да я надвие. Препускаше из всички онези спомени, които му даваха увереността, че не е злодей. Спомняше си Лилиен, която вярваше в него и го обичаше. Спомняше си добрите години като наемник, преди да се отдаде на похот и злодеяния. Започна да си спомня един по един епизодите от живота си. В името на всичко, в което беше вярвал, Скар нямаше да се предаде.