— Нима фактът, че ще умреш, те весели толкова? — попита го Скар, вдигайки меча си над главата му.
— Всички някога ще умрем. Ето защо се смея. Дали ще загина в тази битка, или в старческото си легло, смъртта е еднаква… — гласът му запазваше саркастичната си нотка дори в самия край.
Ветеранът си позволи да огледа наоколо. Дворът беше изпълнен с труповете… В Храма цареше тишина. В този миг Скар не знаеше кой е победил и въобще дали можеше да има победител в такава безмилостна сеч.
— Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен! — изхриптя Стийл, свит на земята, постепенно губещ кръвта си. Скар се вгледа в зелените очи на противника и си спомни:
„… Проблясваща в черно кама, с орнаментирана змия. И зелени пронизващи очи, които го гледат как умира с прерязано гърло…“
Скар си спомни, че лежащият пред него мъж е същият, който го беше издебнал и убил. Тогава у ветерана избухна и последното стаено пламъче гняв. Скар вдигна меча си, падна на колене до тялото на Стийл и го намушка. И пак и пак, и пак. Чак когато се увери, че тялото му е разфасовано, ветеранът се осъзна и прехвърли в главата си последните думи на Стийл.
„Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен!“.
„Лилиен…“ — последната мисъл на Скар, преди мракът на отчаянието да го окъпе, последван от загубата на съзнание.
Епилог
Мисълта, с която се пробуди, беше, че е най-великият магьосник, съществувал в Сявасугда, Последното измерение. След това обаче си спомни, че има още много дела, които трябва да свърши, за да утвърди абсолютното си господство.
Мрачния Господар лежеше в руините на Храма на Изцелението Форгивънс, който неговите слуги бяха завладели и опустошили за него.
Слънцето на новия ден палеше пясъка под тялото му, но Нумориус не обръщаше внимание на дребните неудобства. Та той беше успял да покори цяло магическо поле, да го разкъса и да овладее изфабрикуваната нова магическа материя.
Мрачния лорд се чувстваше непобедим, чувстваше се безсмъртен. Изправяйки се с невероятна пъргавина, той отправи взора си в далечината. Докъдето стигаше погледът му, в която и посока да се обърнеше, Нумориус виждаше телата на хиляди полуживи.
Неговите бойци! Неговите легиони! Неговият миг на триумф. Трябваше да ги призове. И тъй като беше спал непробудно през изминалото денонощие, магьосникът беше акумулирал нужната енергия. С високо вдигнат жезъл, Нумориус занарежда словата на заклинанието, а до него стоеше Забрава, напълно предан и неустрашим.
Докато с лице, отправено към небесата, Нумориус мълвеше магията си, спящият в близост аморфид се пробуди и разпери криле. Двамата обединиха усилия и не след дълго Камъка на Живота, поставен за връх на скиптъра, засия в ярко зелен цвят. Около самия магически предмет се издигна гъста зелена мъгла, която беше почти непроницаема. За броени минути тя започна да се разпростира по цялата територия. Щом Забрава усети докосването й, осъзна, че силата му се удвоява. Чувството беше толкова блажено…
Много скоро магическата мъгла обви напълно телата на воините. Скверното й меко сияние се вмъкваше в дремещите им сетива и ги пробуждаше. А когато достигна и последния труп, мъглата започна да се издига в небето. Цветът й ставаше все по-тъмен и по-тъмен. И ето че земята беше хвърлена в огромна сянка. Тъмнина, в която единствената светлина идваше от Камъка, подчинен на Мрачния Господар. И всички полуживи откликнаха на повика, опиянени от зеленото сияние. Всички те тръгнаха към него. Легиони от хора, гоблини, планиняри и Ужаси, които щяха да служат вярно на Нумориус, защото той беше по-могъщ от всякога.