Мина се време, докато върнатите към живота същества успеят да стигнат Камъка. Сега те го обграждаха в кръг, подчинени на властта му и на строгият мъж, който го притежаваше.
— Вие бяхте призовани, за да служите — проехтя гласът на Нумориус.
Нямаше нужда поотделно да обладава мислите на слугите си. Всички можеха ясно да го чуят, защото Гласът му се извисяваше на километри, подсилен от черното му могъщество.
— Оттук нататък се очаква да служите на силата, към която винаги сте вървели приживе. На злото. На мен. Аз съм вашето олицетворение на злото. Вашият мрачен блян.
И тогава слугите до един се поклониха.
Вторият ритуал беше завършил успешно. Втората вълна полуживи щеше да залее и унищожи всяко кътче на Силвернада.
Но преди да се отправи с армията си към замъка Ефес, където да организира бъдещите си военни кампании, Мрачния Лорд реши да се свърже със Скар и бойците му.
И беше отхвърлен…
„Защо отказваш да се облееш във великолепието ми, робе?“ — запита го Гласът.
„Защото не си ми нужен!“ — съпротиви се съзнанието на Скар.
„Нима? Как си позволяваш да се опълчваш срещу господаря си?“ — гласът ставаше гневен.
„Нямаш власт над мен. Аз съм свободен!“
Мрачния Господар се опита да стовари целия си гняв върху Скар. Магьосникът все още държеше в плен душата му. Можеше да я смачка. Следващата заповед беше към Камъка на Живота. Само че той не му се подчини.
При цялото си могъщество Нумориус не можеше да унищожи душата на полуживия. Скар го беше отхвърлил — душата му беше неподвластна.
„Така да е! От този момент силата ми няма да те захранва повече. Ще загинеш в мъки от слабостта си. Ще се стопиш и изчезнеш, защото няма какво да подхранва живота ти!“
Това бяха последните думи на Гласа, преди да изчезне завинаги от съзнанието на Скар. Ветеранът беше наистина свободен и можеше да се отдаде на заслужен покой…
… който нямаше да настъпи.
Скар отвори очи. Чувстваше се както в деня, когато се беше пробудил в Забравената Долина. Липсваше му усещането за въздух. Дробовете му бяха празни.
След като се огледа, осъзна, че се намира в една от стаичките на Храма, където държаха пациентите. Стаичка, която му беше позната, най-вече заради сумрака от дебелите спуснати завеси. На съседното легло Скар разпозна приседналия Велик Мъдрец.
Ветеранът се вглъби в изучаване на възприятията си и установи, че не изпитва нищо. Нищичко. Погледът на война отново потърси белобрадия мъж.
— Аз… все още съм полужив.
— Да, синко. Все още си — отговори му Великия Мъдрец.
— Но аз… Аз успях да го победя. Отхвърлих го.
— Да, синко. Ти успя да го отхвърлиш.
— Защо тогава съм полужив? Не трябваше ли просто да изчезна, да бъда унищожен? — Скар не разбираше.
— Тялото ти е забъркано от есенцията на Камъка на Живота. То може да бъде унищожено единствено ако душата ти бъде унищожена. Но ти успя да я защитиш, противопоставяйки се на Мрачния си Господар. Ти си свободен и душата ти е твоя собствена.
— Това значи ли, че мога да продължа съществуването си? И какво съществуване ще да е това? — Скар скочи от леглото си.
— За съжаление, не, синко… — отвърна му Великия Мъдрец и в очите му имаше сълзи.
— Обясни ми.
— В момента си полужив. И както можеш да усетиш, си все още силен. Но тъй като Мрачния Лорд отдръпна магията си от теб, ще отслабваш с всеки изминал ден. Последното злодеяние, което извърши като предаде собствените си воини, успя да подсили енергията ти, но тя скоро ще се стопи.
— И тогава наистина ще умра?
Великия Мъдрец кимна и се изправи. Беше почти с една глава по-нисък от Скар. И при все това, войнът изглеждаше някак по-дребен и немощен.
— И все пак имаш възможност да живееш… Преди да ти кажа обаче каква е тя, ще те попитам нещо.
Скар погледна Роландан с надежда.
— Имаш ли за какво да живееш?
Великия Мъдрец беше задал въпроса, от който ветеранът най-много се страхуваше.
Имаше ли за какво да живее? Самият живот му поднасяше изпитание след изпитание, но никога удовлетворение.
Чест, Дълг, Морал. Тези благодетели Скар ги беше погазвал множество пъти през изминалия си живот. Нима си заслужаваха? Не.
Но това, което го беше спасило — то си заслужаваше. Лилиен. Любовта им, истинската обич. Да, заради нея си заслужаваше да опита още веднъж. Особено сега, след като се беше разплатил с миналото, му се полагаше нов живот.