Така Епохата на грехопадението премина в Епохата на Катаклизма — ужасяващи времена на природни стихии, които за малко да унищожат Сявасугда. Времена, в които злата природа на расите се доразпали още повече. Времена, в които, доволни от случващото се, Аморфериите, скрити в най-недостъпните части на Измерението, продължаваха да изсмукват есенцията на Боговете.
За щастие, от дългата борба, четирите Аморфида изгубиха енергията си и се оттеглиха в своето измерение, където да съберат сили за вбъдеще.
Тогава Сявасугда успя да си отдъхне, макар и за малко. Време, през което се родиха и умряха множество поколения хора, неподозиращи за случващото се. Епохата на Катаклизма доведе на жителите на Последното Измерение урагани, пожари, потопи и земетресения и така подреди събитията в света, че множество народи се преселиха на други територии, търсейки по-добър живот.
След това настъпи следващата Епоха, тази на Трите Камъка.
В нея бяха намерени и използвани сферите на прераждането, изцелението и кръвта.
Само, че не от Аморфиди, а от хора, които, неразбиращи напълно есенцията на магическите камъни, ги използваха за човешките си цели.
Камъкът на Изцелението беше намерен от магьосник-пътешественик, бягащ от бедствията в собствената си страна и следван от оцелелия й народ. Мъжът, неподозиращ за истинското значение на Камъка и разгадал само част от силите му, реши да го използва за своите дела, които, за радост бяха в добра насока. В новообразуваното Кралство силата на Камъка спомогна за създаването на Школите на Изцелението. И тъкмо хората там започваха да се обръщат, макар и бавно към доброто, когато беше намерен друг камък — този на Прераждането, наричан още Камъкът на Живота…
… Уви, Камъкът на Прераждането бе намерен от зъл човек, който, познаващ добре язвите в процъфтяващото ново Кралство, реши да използва силата на божествения артефакт със зли намерения и мисия…
… Така започва и настоящата история…
В петата епоха на Последното Измерение. Епохата на трите Камъка…
Пролог
Скар лежеше по корем на черната пепелява земя. Първата му мисъл, когато отвори очи, бе, че е преминал в отвъдния свят. След това, обаче, си спомни, че никога не бе вярвал в него. Когато проумя този факт, той бързо се надигна и се изкашля, както би се предполагало да направи човек, чието лице е било заровено дълго в пепел. Но той не дишаше. С ужас прозря, че дробовете му са празни. Липсваше усещането за въздух. За момент си помисли, че сънува, но острият аромат на изгоряло бързо го върна към реалността. Той беше жив. Или не съвсем.
След като се изправи, Скар обходи с поглед всичко до хоризонта: пепел, изгорели дънери, сиви облаци и никакви наченки на живот. Доста огън бе бушувал по тези изстрадали земи!
Но как се беше озовал тук? Къде се бе озовал? Изведнъж проумя, че онова място в главата му, където по принцип стоят разхвърляни спомените му, е напълно празно с изключение на… с изключение на…
„… нещо го бе разбудило в пиянския му сън. Бяха празнували дълго обира на търговския керван. Не се нуждаеха от пари или стока — направиха го за забавление…
Чуваше някаква гълчава… Опита се да тръсне глава, но ефектът от тръстиковия ликьор още не беше отминал. Някой го ритна в стомаха. Друг извика. Макар мозъкът му да работеше бавно, рефлексите на войн реагираха мигновено. Скар се претърколи и посегна инстинктивно към колана си, където държеше двуострия меч. За негово нещастие, обаче, оръжието не беше там.
Някой го ритна отново, този път в слепоочието. В последния миг, преди черната и блудкава тъма да се спусне над съзнанието му, Скар си спомни за камата, която държеше в десния ботуш. Това, което видя за последно, бе друга кама с орнаментирана змия. Кама, която проблесна в черно. Кама, която преряза гърлото му с прецизна точност…“
Скар трябваше да бъде мъртъв. В момента, в който прозря този факт, той инстинктивно посегна към гърлото си, очаквайки да напипа мястото, където то бе прерязано. Такова, обаче, нямаше.
Колко време бе лежал в пепелта? Кой го беше довел тук? Въпроси, чиито отговори, нямаше как да разбере. Не и сега.
Високият почти два метра войн се огледа отново. Навсякъде бе пустош. Нямаше никакъв ориентир, който да напомня дали е посещавал това място някога. Скар погледна небето. Сивкавите облаци бавно се разместваха, само за да покажат, че зад тях се крие още по-тъмна и празна бездна. Абсолютно нищо. Дори лекият повей на вятъра не му носеше аромати, сигнализиращи за нещо различно от пепел и сажди.