Изведнъж, в далечината проблесна зелена светлина. За един кратък момент може би, но Скар я фиксира и с нерешителна стъпка тръгна в тази посока. Сега поне имаше ориентир. Всичко, което искаше, беше да се измъкне от това проклето място. Отговори щеше да търси след това.
Сигурно беше вървял с часове. Не можеше да реши точно. Времето също бе напуснало това проклето място. Не усещаше нито глад, нито жажда. Беше забравил значението на тези думи. Нямаше нужда от тях. Светлината отново се появи в далечината.
„Ето защо мога да виждам толкова надалече, макар небето да е празно!“ — с ужас отбеляза той. Всичко, което погледът му можеше да съзре в тъмнината, имаше зеленикав оттенък. Отблъскващо зелен. Но не и като онзи блясък, към който се беше устремил в началото неуверено, а сетне с умерена стъпка. Сякаш знаеше какво ще намери там, сякаш го очакваше.
С всяка крачка войнът се чувстваше все по-завладян и все по-очарован от тази светлина. Тя го призоваваше. Измести всичко, дори множеството въпроси и мисли, които пускаха кълнове в главата му. Сега целта му бе не да се измъкне от пъкленото място, а да достигне зелената светлина и да се потопи в нея.
Всъщност, колкото повече вървеше към странната и завладяваща зелена светлина, толкова повече отговори намираше или поне си въобразяваше, че е намерил. Първо, Скар осъзна, че съвсем не е нощ, както бе сметнал в началото, а по-скоро утро.
„Да, утро. Утро, на което му липсва изгревът…“ — осъзна безучастно той. Прозрението го сепна, но не заради пронизващо празното утро, а заради пронизващо празната си вътрешна реакция към този факт. Тогава той се сети за…
… небето, което беше толкова чисто и бодро, че дори неопитно око би могло да забележи полета на птичката, напуснала гнездото си, да се наслади на удоволствието от полета си и… и…
Беше ранна пролет. Макар земята все още да пазеше спомена за сковаващия зимен студ, навсякъде се виждаха следи от борба. Плахата зеленина, украсена с нежни кокичета, бавно се надигаше от зимния си покой, за да ознаменува поредния успешен кръговрат на природата.
Скар седеше, скръстил крака и ръце, на ръба на една пропаст. Дивите животни, които обикаляха гората зад него в търсене на плячка или нови убежища, дори не го забелязваха. Не че не го усещаха. Мирисът на човешка кръв бе както призив за едни, така и предупреждение за други. Застиналата фигура на война излъчваше покой, възвишеност, сила, увереност. Качества, отблъскващи хищниците, и усмиряващи другите не толкова опасни животинки в гората.
Едно красиво утро, в което Скар щеше да поеме на поредното пътешествие към… към…
Спомените изчезнаха с бързината, с която се бяха появили в главата му.
Скар въздъхна. Това щеше да е първото, за което да се погрижи, след като стигнеше светлината — да се опита да разбере какво се бе случило с всичките му спомени.
Светлината…
Войнът се сепна за пореден път, осъзнал, че е спрял да върви. Оглеждайки се, за да се съсредоточи върху местоположението на зеления светлик, той видя нещо живо за първи път откакто се бе пробудил. Живо… или не съвсем. Във всяка посока, в която се разстилаше хоризонтът, ветеранът засичаше с поглед други движещи се фигури — бронирани, екипирани, въоръжени. Приличаха си. Приличаха си по това, че никой от тях не даваше признаци на разум и всички те се бяха запътили към светлината.
А, ето я! Скар почувства отново несекващото си желание да се потопи в нея. А докато вървеше, проумя и друго нещо. Цялото му бойно снаряжение бе върху него. Непокътнато. От орнаментираната броня на… на… професионален наемник от втора специална кралска част до… до двуострия му меч, чието блестящо острие бе отразило множество битки, ужасени противници и щастливи лица на хора, върнали надеждата си в живота. Неща, за които Скар все още нямаше как да си спомни.
Най-интересен за него беше фактът, че колкото повече се приближаваше към светлината, размерите й не се увеличаваха. За сметка на това, зеленото сияние ставаше все по-наситено и концентрирано.
„Нещо трябва да я излъчва“ — помисли си войнът и забърза крачка. Ако кожата му беше жива, сигурно щеше да е настръхнал от вълнение. Но тя не беше… Във вените му също не течеше кръв. Когато бе напипал гърлото си в търсене на порезна рана, Скар не отбеляза липсата на пулс, така лесно доловим около сънната артерия. А сега, като се сети за това, ветеранът само кимна мрачно. Каквото и да му се беше случило, то имаше нещо общо с призрачната светлина.