Безучастният, дори циничен тон в Гласа не направи никакво впечатление на Скар. Той чуваше само думите, загледан хипнотизирано в зелената светлина. Щеше да следва този човек. Този Господар. Такава беше повелята.
В главата му, обаче, изплува неочаквана и неканена мисълта:
„Кой съм аз?“
„Много скоро ще разбереш, робе мой, много скоро ще разбереш. Единственият отговор, който ще ти дам за в момента е, че ти си най-вече роб на себе си. Или по-скоро на това, което си бил!“
Зелената светлина изригна за част от секундата и потопи всичко в призрачно студената си мекота, след което заобикалящият свят изчезна за Скар.
Първа глава
Подобрени
Планът беше да обградят храма незабелязани и след това да го нападнат бързо и неочаквано. Затова се придвижваха предимно вечерта, когато сенките бяха най-гъсти, а кошмарите — най-стряскащи. От опита си на професионален войн, чиито рефлекси бе запазил, за разлика от спомените си, Скар знаеше, че повечето планове се провалят и променят спрямо ситуациите, които възникват впоследствие. Това се случваше най-често или заради слабо командване, или заради нелоялни членове на бойния отряд — неща, които общо взето бяха силно свързани.
Планът им нямаше как да се провали. Въпреки че нямаха ясно изразен водач в групата си, всички бяха обвързани със съзнанието на Мрачния си Господар. Заповедите идваха пряко от него. Скар с изумление си спомни момента, в който ефектът от зелената светлина отмина и чу писъците на агония, обгърнали го от всички страни.
„Това се случва с непокорните и с тези, които не ми се подчиняват…“ — думите, които Гласът му нашепна в онзи ужасяващ момент, все още кънтяха в главата му.
„Засега ще се придържам към плана и Господаря си, поне докато получа нужните отговори…“ — помисли си Скар, все така оглеждайки белите мраморни стени на храма, който щяха да нападнат с първия леден полъх, предшестващ нощта. Нощ, която щеше да приюти последните жални стонове на много живи.
Скар спря да мисли за храма. През последните няколко дни той и бойният отряд, в който бе включен, се бяха придвижвали към него със завидна организация и бяха сигурни, че никой вражески съгледвач не бе успял да ги забележи. Повечето постове и скаути, на които се натъкнаха по пътя към храма, бяха или пияни, или потънали в дълбок сън, което улесни задачата на гарнизона от полуживи.
Храмът, който имаха за задача да завладеят, се наричаше Анър и се намираше в непосредствена близост до мястото, където се бяха пробудили. Скар си отбеляза наум, че са напуснали пепелявата земя, която Господарят им беше нарекъл Забравената долина. Доста подходящо име, имайки предвид факта, че отдавна никой жив, или поне човек със здрав разум, не я беше доближавал. Той все още не знаеше, с каква цел трябва да завладеят свещеното място. Мрачният Господар им даде ясно да разберат, че това бе първата точка от мащабната военна кампания, която подготвя и че тя е от особена важност за бъдещите им начинания. Нещо, свързано с магически енергии, което ветеранът не можеше, а и не искаше особено да разбере.
„Като отплата, покорни мои, ще получите част от отговорите на въпросите, които все още си задавате. Ще си спомните неща, които ще ви направят по-силни и още по-верни, ще опознаете себе си и това, което сте оставили като наследство в стария си живот. Никога няма да бъдете същите!“ — бяха последните думи на Повелителя им.
Отрядът им наброяваше четиридесет закоравели бойци. По мрачните им и уверени изражения, Скар можеше да прочете за стотиците битки, които бяха видели в предишния си живот. Живот… толкова далечна му беше вече тази дума. Макар че бързо свикна с липсата на топлота и жива енергия, които тялото му осигуряваше, той бе по-изумен от другия тип енергия, поддържаща го силен и ловък — „подобрен“. Думата изскочи ненадейно в съзнанието му и върна спомените отпреди няколко дни. Ето на какво се дължеше бързият им и безпроблемен преход — не бяха спирали нито да се хранят, нито да пият вода. Дори не бяха спирали за сън. Те не изпитваха нужда — плътта им бе полужива. Бяха пъргави, могъщи, почти недосегаеми, лишени от човешките си слабости. Една невиждана до сега сила.
„Спомените ще са вашите сънища. Те ще ви зареждат с нужната енергия. Както и верността ви към мен.“
Едва доловим шум в близките храсти прекъсна мислите на война. Отрядът лагеруваше в гъсто обрасъл с шипкови храсти и драки, пущинак. Мястото бе тъмно, дори когато слънцето беше в пиковите си часове, затова бе идеалното прикритие. Наоколо ги обграждаха множество високи дървета, някои от които гниещи и изсъхнали. Мъртвата атмосфера подхождаше напълно на смълчаната група войни, лагеруващи в дъбравата. Самата тя, обрасла и неподдържана, почти мъртва, контрастираше изумително със сградата на храма, изграден от бял мрамор и орнаментиран със знаците и символите както на Кралския двор, така и на Ордена на Белия камък.