Тези орнаменти, обаче, не говореха нищо на Скар и съратниците от бойния му отряд. Цялата им концентрация беше ясно доловима не при физическата част на храма, а при магическата. Те не разбираха енергиите, които витаеха там, но не се и чувстваха застрашени от тях. Силата на Господаря им ги пазеше.
„Черната му сила…“ — смразено помисли Скар и погледна отново храсталака, от който идваха звуците на приближаващ човек.
Войните не бяха уплашени, защото ясно доловиха тъмната аура. Затова те стягаха бойното си снаряжение — не от страх, че някой би ги нападнал, а защото знаеха, че това е съгледвачът им. Бе дошло време да действат.
Чу се съскащият звук на меч, излитащ от ножница, след което няколко високи папрати пред тях паднаха съсечени. Слабата фигура, изникнала на мястото, което папратите преграждаха, изгледа събралите се войни и им кимна мрачно:
— Предпочетох да разчистя част от пътя ни към храма. Главните му порти се охраняват от двадесетина пехотинеца, но докато го наблюдавах през цялата сутрин, забелязах две групи от по тридесетина рицари, които постоянно идваха и си отиваха. Явно патрулират по главните пътища. Какви глупци!
Скар и останалите ветерани кимнаха. Някои от тях бяха запознати със задълженията на стражата. Още повече бяха запознати с отегчението от това да вършиш едно и също нещо в продължение на месеци, без да очакваш да се случи някакво грандиозно събитие. Моментът бе повече от подходящ.
Скаутът се отдели от тях и отиде при останалата част от отряда, за да ги информира. Всички му имаха доверие — той бе първият, който получи спомен, след което бе станал неимоверно по-бърз и енергичен. В последните няколко дни всички получаваха спомени и по израженията им ясно личеше задоволството от ефекта. Всички се чувстваха свежи и силни. Скар се замисли за себе си. Предполагаше, че и неговото време ще дойде.
Забрава ги свика. Той бе нещо като неформален водач на групата — снажен и излъчващ неимоверна физическа мощ. Осанката му бе горда и арогантна. През по-голямата част от пътуването се беше превърнал в нещо като подкомандващ, защото не само им даваше идеи накъде да тръгнат или как да действат, а дори им заповядваше. Никой не се съпротивляваше. Така или иначе, важна беше целта — да завладеят храма в името на Мрачния Господар.
Снажният войн държеше преметната през рамото си двуостра секира, която дори високият и мускулест Скар не би могъл дълго да задържи в ръцете си. Ясно бе, че Забрава е варварин — от онези туземци, които бяха нещо като коренно население в тази част от континента. Вместо доспехи, той носеше дълго наметало и кожен панталон и за изненада на всички останали, се движеше бързо и пъргаво, напук на телосложението си. „Подобрени“ — думата отново отекна неканена в главата на Скар. Той се замисли за самия себе си и за това как бронята му, макар стоманена и тежка, бе по-крехка от самото му тяло. Войнът буквално не изпитваше болка в мускулите, въпреки дългия преход и тежкото снаряжение. Докосна кожата си — тя бе абсолютно безчувствена. Най-доброто доказателство бяха десетките резки и убождания от трънливия храсталак, в който лагеруваха. Абсолютно никаква болка.
— Време е. Ще се разделим на две групи — гласът на Забрава прокънтя и извади всички от мислите им. — Аз и още тридесетина мъже поемаме главния вход. Там ще отвлечем вниманието на защитниците.
Снажният войн изгледа всеки един полужив от отряда си с абсолютна увереност. Победата бе тяхна, още преди да са започнали битката. Погледът на Забрава срещна този на Скар.
— Ти! И останалите! Нахлуйте в храма през тайния проход, който Призрак е открил. Избийте всяка форма на живот, която намерите там, без значение дали е въоръжена или не. Без значение дори дали се съпротивлява!
Скар издържа на стоманения му поглед и се замисли. Една много мъничка част от съзнанието му не беше съгласна с план за подобно клане. Все пак целта им беше да завладеят храма. Защо трябваше всички да измират? Засякъл лекото недоумение у него, Забрава отбеляза с цинично изкривен, равнодушен тон: