— Заповедта идва пряко от Мрачния Господар. Тръгнете на север от сегашния ни лагер. Там ще ви чака Призрак и ще ви заведе при тайния проход към вътрешността на храма, който е открил.
Скар кимна и се обърна към тази част от отряда, която щеше да отиде с него. Мъжете го гледаха мрачно и очакваха да ги поведе. По лицата им не се четеше дори капка умора. Единствената емоция, която можеше да съзре в погледите им, бе пламенното очакване на предстоящата битка. За момент си помисли, че за добро или лошо, това са неговите съратници в момента. Помисли и за Господаря си, и за Зелената светлина. Нямаше да го разочарова. Особено сега, когато нямаше нищо друго, освен тях.
— Пригответе се! Когато частта на Забрава напусне лагера, тръгваме и ние. Победата е победа дори, когато е безславна.
Втора глава
Безчестиви
„… Конникът препускаше със скорост, която не оставяше никакви съмнения у Скар. Още преди да види гневното изражение на ординареца си, войнът знаеше — преговорите се бяха провалили.
— Проклетници с проклетници! Казаха, че по-скоро ще се самоубият с дръжките на мечовете си, отколкото да се предадат мирно и да получат присъдите си, според Кралският устав — дишайки на пресекулки, дипломатът изобщо не прикриваше силното си раздразнение.
Скар го познаваше прекалено добре и знаеше, че ядът на Ллойд идва не толкова от провалените преговори с бандитите, колкото от грубото им отношение и погазване на протокола. Но какво друго можеше да се очаква от шайка недостойни мъже, занимаващи се с обири и други престъпления?
Войнът погледна верния си дипломат, с когото бе създал наемническия си отряд. Под реброто на Ллойд стърчеше стрела. Едва сега Скар забеляза кръвта, попила белите одежди на подчинения си. За пореден път ветеранът се изуми от силната воля и верността на този човек.
— Когато подадох ръка на онази гнусна отрепка, която ми изпратиха за преговорите, той я заплю. А после…
— Спокойно, Ллойд! Отиди в при лечителя да се погрижи за раната ти. Не ги мисли. Още този следобед ще заплатят за всичките си злодеяния — прекъсна го Скар, притеснен, че от умората и загубата на кръв, дипломатът може да припадне.
— След това някой стреля. Първия път не ме улучиха некадърниците. Тогава започнах да им обяснявам, че нарушават всички етични принципи при преговори. После копелето ми обърна гръб и тогава долетя втората стрела, която ме уцели и…
— Ллойд! Отиди при лечителя да извади стрелата и след това си почини. Това е заповед! Следващия път, когато не ми се подчиниш, ще видиш къде ще ти завра и протокола, и останалите етични принципи — тонът на Скар не търпеше възражение.
— Добре, капитане! За мен е чест да ви служа! — дипломатът направи лек поклон, при който лицето му се сгърчи от болка и побърза към палатката на лечителя.
Скар му хвърли последен поглед. Макар и изключително добър в преговорите и намирането на нови задачи, Ллойд бе невероятно скучен и наивен в принципите си мъж. Нещо, което в конкретния случай му бе струвало ужасяващата рана в областта на корема — голямо неудобство при яздене.
Не че щеше да им се наложи да бързат за някъде, след като приключат с бандитите. Като капитан на наемнически отряд, в пряко подчинение на Короната и Съвета, Скар можеше да си позволи много неща. Командваше около двадесетина верни наемници и, макар че получаваше задачи и мисии от кралските емисари и посланици, ветеранът имаше пълното право да избира с какво иска да се захване и за какво да не си губи времето.
В момента го бяха наели да проведе спасителна операция в храма Анър. Мястото бе временно превзето от бандити, заблудили се, че могат да намерят някакво особено богатство. Скар бе слабо запознат с тайнствата на храма. Знаеше само, че той бе обител на служителите на Камъка на Изцелението — древна реликва, която бе дарила знанието за целебното изкуство, така ценно за Силвернада.
Разбойниците не бяха проблем за Скар. Единственото нещо, което успя да пробуди интереса му, бе дръзкото им и пагубно поведение. «Ужасно много си вярват. Нека да видим колко дълго ще продължи тази самонадеяност. Дали ще са толкова уверени в смъртта си?!» — помисли си Скар. След това събра вярната си дружина и се запътиха към задният вход на храма. Щяха да изненадат…“
… защитниците на храма. За момент Скар си помисли, че скаутът, за който Забрава спомена, че ще ги чака, е бил заловен и че акцията им ще бъде осуетена. Но след това видя вялото помахване на един сенчест силует. „Слива се идеално със сенките, които дърветата около него хвърлят…“ — отбеляза мислено войнът. — „Призрак! Ето откъде идва името му.“