Тъй като много често тези мъже носят на мулето цялото си имущество, те държат оръжията си на седлата, да са им подръка и да могат да ги измъкват винаги, дори ако няма надежда да се защитят. Но това, че пътуват на големи групи, ги предпазва от много разбойнически банди и самотният бандолеро, въоръжен до зъби, яхнал своя андалуски кон, обикаля около тях като пират около търговски конвой, без да посмее да ги нападне.
Испанският мулетар има неизчерпаем извор от песни и балади, които правят вечното му странствуване по-приятно. Мелодиите са прости, необработени, само с по няколко извивки. Тях той пее на висок глас, в провлачен ритъм, седнал странично на мулето си, което сякаш слуша с безкрайна сериозност и пристъпва в ритъма на песента. Куплетите често са стари традиционни романси за маврите, или някоя легенда за светец, или някоя любовна песничка, или по-често балада за смел contrabandista или решителен bandolero, тъй като контрабандистът и разбойникът са поетични герои за обикновените испанци. Често песента на мулетаря е съчинена в момента и се отнася до някаква местна случка или епизод от пътуването. Този певчески и импровизаторски талант е много разпространен сред испанците и казват, че е наследен от маврите. Когато слуша тези песнички сред суровия самотен пейзаж, който те описват, придружени от време на време от звънчетата на мулетата, човек изпитва някакво огромно удоволствие.
Особено живописна е гледката на керван от мулета в някой планински проход. Първо се чуват звънците на водещите мулета, които с простата си песен нарушават тишината на прохода, или може би гласът на мулетаря, който подвиква на някое мудно или заблудено животно или пък пее традиционна балада, колкото му глас държи. Най-сетне виждате мулетата, които криволичат бавно по скалистото дефиле, като понякога се спускат от стръмни скали, така че се открояват в цял ръст на фона на небето, а понякога се изкачват с мъка нагоре по дълбоките урви под вас. Като приближат, вие различавате техните пъстри украшения от камгарни снопчета, пискюли и покривки за самара и докато преминават покрай вас, вечно готовото trabuco между товара и самара намеква за несигурността по пътищата.
Древното царство на Гранада, в което смятаме да проникнем след малко, е един от най-планинските райони в Испания. Огромни sierras, или планински вериги, лишени от храсти и дървета, изпъстрени с различни мрамори и гранити, възвисяват почернелите си от слънцето върхове на фона на тъмносиньото небе и все пак в тяхната камениста гръд се крият най-зелените и плодородни долини, където пустинята и градината се борят за надмощие и самата скала сякаш е принудена да ражда смокините, портокалите и цедратите4 и да разцъфтява с цветовете на миртата и розата.
В пустите проходи на тези планини видът на заградените отвсякъде градчета и села, построени като орлови гнезда сред скалите и заобиколени от мавритански назъбени бойни стени, или на разрушени наблюдателни кули, кацнали върху високи върхове, връща мислите назад към рицарското време на войните между християни и мохамедани и към романтичната борба за завладяването на Гранада. Като прекосява тези високи sierras, пътникът трябва често да слиза от коня си и да го превежда нагоре или надолу по стръмните и назъбени склонове, които приличат на счупени стъпала на стълба. Понякога пътят извива покрай шеметни пропасти, незащитени с парапет, който да предпазва от бездната, а после се спуска надолу по отвесни и опасни склонове. Понякога криволичи из каменисти barrancos, или клисури, издълбани от зимните порои — тъмната пътека на някой contrabandista, а от време на време злокобният кръст, паметник на грабежа и убийството, издигнат върху купчина камъни в някоя отдалечена част на пътя, предупреждава пътника, че е в свърталището на бандити и вероятно точно в този миг го дебне някой скрит bandolero.