— Но всичко това се е случило много отдавна, нали, сеньор? — ми каза той един ден с въпросителен поглед.
— Да, много отдавна — отговорих аз.
— Да речем, преди повече от хиляда години? — И все още гледаше с несигурност.
— Струва ми се, че не са по-малко. Оръженосецът беше доволен.
Докато пирувахме, както вече описах, и се забавлявахме с простичките шеги на нашия оръженосец, към нас се приближи един самотен просяк, който приличаше почти на пилигрим. Явно беше много стар, с посивяла брада и се подпираше на тояга, но все пак възрастта не го беше превила — беше висок и изправен и личеше, че някога е имал хубава фигура. Беше с кръгла андалуска шапка, овчи кожух и кожени бричове, гамаши и сандали. Макар старо и закърпено, облеклото му беше прилично, а той се държеше мъжки и се обърна към нас с онази тържествена учтивост, която се забелязва у най-бедните испанци. Бяхме в подходящо настроение за такъв посетител и в изблик на моментно великодушие му дадохме малко пари, хубав пшеничен хляб и чаша от специалното ни вино от Малага. Прие ги с благодарност, но без каквато и да е раболепност. Като опитваше виното, той го повдигна на светлината, малко се изненада и сетне го гаврътна наведнъж. „От години не съм опитвал такова вино — каза той. — Ободрява старческото сърце.“ После, като погледна хубавия пшеничен хляб, каза „Bendito sea tal pan!“ — „Благословен да е този хляб!“, и го сложи в торбата си. Подканихме го да го изяде на място. „No, señores14 — отговори той. — Виното трябваше или да изпия, или да оставя, но хляба трябва да занеса в къщи и да го изядем заедно със семейството ми.“
Нашият Санчо потърси погледите ни и като прочете в тях позволение, даде на стареца доста неща от нашата трапеза при условие да седне и да се нахрани.
И така той седна на известно разстояние от нас и започна да яде бавно, спокойно, прилично и с достойнство, както подобава на един идалго. Изобщо в поведението на стареца имаше някаква умереност и спокойна самоувереност, които ме караха да мисля, че е видял и по-добри дни; а в езика му, макар и съвсем обикновен, от време на време се появяваше някоя живописна и почти поетична фраза. Взех го за разорен благородник. Грешах — това не беше нищо друго освен вродената учтивост на испанеца и склонността към поетична мисъл и израз, които често се срещат сред най-нисшите слоеве на този умен народ. Каза ни, че петдесет години бил овчар, но сега останал без работа и без пари. „Когато бях млад — каза той, — нищо не можеше да ме уязви и разтревожи. Бях винаги весел, но сега съм седемдесет и девет годишен и при това просяк, и сърцето започва да ми изневерява.“
И все пак той не беше истински просяк; съвсем отскоро нуждата го беше докарала до това морално падение и той ни разказа трогателно за борбата между глада и гордостта, когато за пръв път го сполетяла презряната нищета. Връщал се от Малага без пари, отдавна не бил слагал залък в устата си, а прекосявал една от големите равнини на Испания, в която имало само няколко къщи. Почти примрял от глад, той почукал на вратата на една venta, или провинциална странноприемница. Отговорили му: „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — „За бога, братко, извинявай!“ — обикновено в Испания така отказват на просяк.
— Тръгнах си — каза той — със срам, по-голям от глада ми, тъй като все още бях твърде горд. Стигнах до дълбока бързотечна река със стръмни брегове и изпитах изкушението да се хвърля в нея. За какво да живее такъв ненужен стар нещастник като мене! Но когато бях съвсем близо до водата, си спомних за светата Дева, обърнах се и си тръгнах. Продължих да вървя, докато видях близо до пътя едно имение; минах през портата и влязох в двора. Вратата на къщата беше затворена, но на един прозорец стояха две млади сеньори. Приближих се и помолих за милостиня. „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — и прозорецът се затвори. Измъкнах се от двора, но гладът ме повали и сърцето ми не издържа. Помислих си, че часът ми е ударил, и затова легнах до портата, предадох се на светата Дева и като покрих главата си, приготвих се да умирам. Малко след това господарят на къщата се завърна. Като ме видя да лежа до портата му, той откри главата ми, смили се над побелелите ми коси, отведе ме в къщата си и ме нахрани. И така, señores, виждате, че човек винаги трябва да вярва в закрилата на Девата.
Старецът беше на път за родното си място Арчидона, недалеч по билото на стръмна скалиста планина. Той посочи към развалините на стар мавритански замък: