Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник
ГЛАВА ПЪРВА
Оплесканият с кал, раздрънкан автомобил изскочи от пътя и се закова до магнолиевото дърво. Високият, мършав човек, който сякаш бе живял с половин дажби, откак майка му го бе отбила, седеше мрачен и неподвижен, с ръце, обгърнали волана. Очите му се втренчиха в наведените колове на оградата пред него.
Клей Хори се наведе от стола си на верандата, присви очи, за да смекчи отблясъците на слънцето от белия пясък, и се опита да види кой беше дошъл. Известно време не можа да убеди сам себе си, че наистина е видял някого. След като бе седял на верандата и се бе вглеждал в безцветната, суха околност седмица след седмица, година след година, той стигна до положението понякога да не вярва на очите си.
— Проклетата цикория лятно време замъглява очите — каза той. — Ще трябва тия дни да си купя малко царевична ракия. Май че нищо друго не може да разбуди човека.
Със затворени очи Клей се опита да чуе как през жуженето на жегата идването на непознатия ще наруши тишината. Успя да различи чуруликането на една сойка, скърцането от затягане на палешник и всички други познати звукове, които долитаха до него през песъчливите ниви от няколко мили наоколо, но му беше трудно да различи непознатите звукове в собствения си двор.
— Май няма да е много важна птица — каза той на края, като отвори широко очи. — Пък и да е, трябва много да се е отбил от пътя си, за да дойде тук!
Клей продължи да гледа втренчено мършавия човек в отворената кола и да поклаща озадачено глава. Не можеше да се сети за никого на света, който би дошъл от тази посока и по това време на деня, за да го види. Нямаше пари да купи каквото и да било, нямаше пари и да плати борчовете си; чиста загуба на време беше за всеки да си прави труд и да се отклонява толкова далеч от пътя, за да го види.
За втори път напрегна очи, но, докъдето стигаше погледът му, нямаше никакво движение, което да го увери, че ако му се привижда нещо, то не е поради каната с цикория, изпита сутринта на закуска. По бледосиньото небе нямаше облаци, никакъв вятър не поклащаше листата на магнолиевото дърво, безкрайно въртящите се лешояди над главата му сякаш не се движеха, а разнебитеният автомобил и изпратеният странник в този миг бяха неподвижни като редицата наведени колове на оградата край пътя.
Клей още веднъж се опита да се убеди, че гледката беше само мираж, породен от жегата и пясъка. Искаше му се да нахлупи шапка над очите си и да дремне още малко, преди да стане време за вечеря, но когато се опита, нахлупването на шапката не успя да отстрани миража. Той се изправи ядосан и нервиран и се вгледа през двора.
— Май не ще да е много важна птица — каза той, — иначе нямаше да загаси мотора, преди да изскочи от пътя. Никога не съм срещал важна птица да се стиска за бензин.
Бяха минали близо пет минути, когато изведнъж моторът започна от само себе си да се върти обратно. Изпратеният мъж подскочи и застана вдървен, сякаш бе чакал да се случи нещо подобно и въпреки това то го учудваше.
Моторът започна да се върти обратно все по-бързо и по-бързо. Когато някоя кола, карана сред жегата без пода и радиатора и без масло в картера, започне от само себе си да върви обратно, след като е била загасена, човек мг трябва да чака дълго, за да види какво ще се случи. Когато на Клей вече му се струваше, че цялата машина ще се разпадне от тресенето и скърцането, моторът спря внезапно и издаде шум, като че се бе скъсала пружината на будилника. Цялата работа завърши със страхотен взрив в разнебитения ауспух.
Когато всичко премина, непознатият се отпусна. Гъст облак отвратителен черен дим се вдигна за миг над колата и плъпна към къщата.
Едва бе затихнало ехото от взрива, когато от гората излетя ято подплашени сойки, които цвърчаха, сякаш бяха открили змия на някое дърво.
— Май трябва да ида да го питам какво иска — каза Клей. — Изглежда, не му стига акълът да избяга от горещината.
Вълната черен дим започна да се разпада във въздуха, но неприятната миризма остана да витае над верандата и взе да се промъква през отворените врати и прозорци на къщата.
Клей скочи на крака и събори стола си.
— Майната му на такъв човек, дето идва с колата си право пред вратата ти и пуска такава смрад! — каза той, вече съвсем събуден. Започна да го приболява под лъжичката. — Никога не са ме ядосвали толкова!
Не можеше да понася повече миризмата. Наведе се над оградата на верандата, натисна носа си с палец и показалец и се изсекна с все сила. Продължи да я усеща и след това, и то още по-отвратителна.
— Майната му на такъв човек, дето ще направи такова нещо право в предния ти двор! — викна той ядосан на високия непознат с груба кожа на лицето.