— И внимавай да не те оберат с подправени зарове, проповеднико — извика той. — Не се оставяй да те измамят!
Тръгна. Колата се засили надолу по пътя и зави зад завоя на около четвърт миля. Но дълго след като се бе скрила, прахът, който беше вдигнала във въздуха, се носеше пад полята, докато на края бавно изчезна между дърветата.
Когато се върнаха на верандата, Клей и Саймън се чувстваха добре. Стъпваха леко и очите им светеха. Дийн беше гледала всичко, което се бе случило, и остана скрита в къщата. Тя се плашеше от мъжете, когато пиеха; страх я беше дори от Клей.
— Трябва да направим Том дякон — каза Саймън. — Разкошен човек е. Обичам да правя услуги на такива хора.
— Не знаех, че ще имаш и дякони в неделя.
— Разбира се — каза му Саймън. — Ако няма дякони, кой ще събира подаянията?
— Вярно е — съгласи се Клей и поклати глава. — Изобщо не бях помислял за това.
— Трябва да си събера парите — обясни Саймън. — Как ще си изкарам разноските по проповядването, ако не ми се плаща?
— Не те укорявам, задето искаш да ти се плаща. Така си е редно. Но нали нямаш никакви разноски по проповядването? Не ти струва нищо да си намериш легло и храна, а бензинът за колата не е скъп.
— Обичам да ми остане малко пара. Като минавам през някой град като Огъста или Макон, или Атланта, обичам да имам достатъчно пара в джоба си, за да мога добре да си платя и да си отпочина няколко дни.
— За такава работа не трябва кой знае колко пара.
— Като си почивам в някой град, обичам да имам най-доброто, което може да се купи.
— Това е добре — каза Клей. — Може би и на мене ще ми хареса. Как мислиш, мога ли и аз да стана проповедник, а, Саймън?
Саймън го ръгна свирепо в ребрата с вкочанения си палец. Клей извика я подскочи високо във въздуха.
— Боже мой, човече! — изпищя той. — Недей повтаря това нещо! Никак не обичам такива номера!
— Да не би да те е гъдел, Хори?
— Не ме е точно гъдел — каза Клей, като се държеше извън обсега на твърдия палец. — Просто не обичам такива номера!
Саймън сложи крака на парапета и се загледа през двора, сякаш нищо не се бе случило.
— За да бъдеш проповедник, Хори, трябва да си религиозен — обясни той. — Не можеш да проповядваш, ако не знаеш какво проповядваш.
— Май си прав. Но може би, като те чуя в неделя, ще стана религиозен.
— Аз ще направя всичко възможно да станеш религиозен. Това е занаятът ми — да правя хората религиозни.
— Има нещо обаче в това да си проповедник, което не възприемам — каза Клей със съмнение.
— Какво е то?
— Белите момичета ми харесват повече от черните. Не знам дали биха ми стигали през цялото време момичета като Шугър.
— Зависи — каза Саймън. — Всеки човек си има вкус. Щом предпочиташ, може да се занимаваш и с бели момичета. За мене в крайна сметка няма голяма разлика. С черните момичета се оправям по-лесно и по-бързо; освен това не виждам да има голяма разлика.
— Човек сигурно свиква и с тях — каза Клей. — Пък, ако поиска, може понякога и да смени за малко, нали?
— На пръв поглед изглежда, че може, но в действителност не върви. Никога не върви.
— Защо пък да не върви? Какво не е в ред?
— Като се прехвърляш от едните на другите, става така, че им изтърваваш юздите. Забравяш, че белите момичета плачат, когато всичко свърши и се готвиш да си ходиш. Цветните не плачат.
— Вярно, майка му стара — каза Клей. — Никога нямаше да ми дойде на ума. Наистина това сигурно ще развали цялата работа!…
ГЛАВА СЕДМА
Том Роудс закъсня на връщане от Макгъфин. Клей и Саймън го чакаха цял следобед. Страх ги беше, че е изпил останалата ракия в дамаджаната. Ако я беше изпил, Клей реши да го накара да отиде до в къщи и да им донесе друга пълна дамаджана срещу тази, която той й Саймън смятаха по право своя.
Нито един от двамата не яде много на вечеря. Веднага, щом хапнаха малко овесена каша и сладки картофи, те станаха бързо от масата и се върнаха на предната веранда да чакат Том. Том беше обещал да спре на връщане и те искаха, когато мине, да бъдат там и да му го припомнят.
Половин час преди да се стъмни, Саймън чу някакъв автомобил да бърза по пътя. Клей изтича да види дали беше Том, който се връща от Макгъфин. Не беше лесно да се разпознае колата на Том от четвърт миля в припадащия здрач и Клей отиде до средата на пътя, за да може да го спре. Стига да можеше, той щеше да принуди Том Роудс да не отминава.
— Том е — извика той на Саймън до портата, — познавам шума му.
Саймън скочи, изтича на пътя и застана да чака до него.
Том налетя върху им, без да намалява скоростта. Точно когато изглеждаше, че няма намерение да спира и ще ги прегази, със силно завъртване на двете си ръце той отклони предните колела встрани от пътя и колата едва не ги закачи. Том спря и загаси мотора.