Клей започна да удря по дирека, който крепеше покрива. Вдигна толкова шум, така разтресе къщата с юмруците си, че жена му през хола изтича до вратата зад него.
— Кой усмърдя така ужасно тука, Клей? — попита задъхано Дийн. — Гадна работа.
Клей посочи човека, който излизаше от автомобила под магнолиевото дърво.
Дийн промърмори нещо, което той не можа да разбере, притисна полата към коленете си и изплашена, избяга от верандата.
Клей слезе по стъпалата в двора. Мъжът беше излязъл от автомобила, разхождаше се нагоре-надолу, протягаше крака и на всеки няколко крачки спираше, за да разтърси едното си стъпало. Дрехите му бяха смачкани и напрашени. Грубата кожа на лицето му сякаш беше напръскана с кафява боя.
— Името ми е Саймън Дай — каза той, като оглеждаше Клей от глава до пети, но без да му обръща внимание, все едно, че имаше пред себе си не човек, а пръчка. — Как е твоето име?
Протегна ръка на Клей и му я натика, сякаш беше прът, увит в стара дреха. Клей сведе поглед към ръката и взе да отстъпва всеки път, когато тя се протягаше по-близо до него. Ръката го последва до оградата.
— Казах ти името си — каза Саймън. — Та сега какво е твоето?
Клей опря гръб в оградата и погледна към голямата ръка, чийто палец стърчеше като кочан от царевица.
— Аз ли? — каза Клей. — Какво пък, аз съм Клей Хори.
Саймън хвана ръката му и я друса, докато се схвана.
— Страшно се радвам, че се запознахме — каза Саймън, като все още разтърсваше ръката му. — Радвам се, наистина.
Саймън пусна ръката и тя падна до бедрото на Клей като торба, пълна със сачми.
Саймън погледна над рамото на Клей към къщата и хамбара и изви врат, за да види всичко, което се виждаше.
— Приятно място си имаш — каза той на края. — На времето и аз имах хубава ферма!
Обърна се и се загледа надолу по пътя към негърските колиби, отдалечени на няколкостотин ярда1. Пред колибите се простираха нивите с памук; зад тях, край потока, започваше гората. Саймън продължи да гледа към колибите.
— Работниците ли живеят там? — попита той, отвори широко очи и бавно кимна с глава, като гледаше Клей в устата.
Клей кимна, повтаряйки с глава движенията на Саймън, но навреме се усети да не разтвори очи като него.
— Тая година Харди и Джордж ми отглеждат малко царевица — каза Клей. — Сега са някъде навън по полето.
Саймън отново се извърна и се загледа към колибите. Клен проследи погледа му, но не можа да види там нищо, което да привлече вниманието му. Докато чакаха и гледаха, от колибите излезе една негърка и тръгна надолу по пътя.
Клей все още чакаше Саймън Дай да обясни с какво се занимава и какво търси по тия места. Не беше привикнал непознати хора да идват и спират пред къщата му, защото централното шосе беше на осем мили, а селският път, който минаваше пред къщата, не водеше никъде. Свършваше на три мили нагоре по рекичката сред пущинак от захарна тръстика.
Саймън все още не обясняваше каква работа има из тия места.
— Доста си се отдалечил от дома си? — попита най-после Клей, като не можеше да чака повече.
— И да, и не — каза Саймън. — И съм се отдалечил, и не съм се отдалечил!
Саймън тикна вдървения си палец отляво в ребрата на Клей и в същото време издаде с устни някакъв всмукващ звук, също като че викаше куче.
— Боже мой, човече! — извика Клей и подскочи на цял фут2 във въздуха. — Я не ми прави такива номера!
— Гъдел ли те е? — попита Саймън.
Клей внимателно го изгледа с крайчеца на очите си.
— Не! — каза той. — Но не обичам такива номера!
— Да, има и по-особени хора — каза Саймън. — Май че ти си от тях.
— Така ми се чини и на мене — каза Клей, като се мръщеше и разтриваше ребрата си. — Само че няма защо друг да ми го казва.
Саймън се засмя за първи път и тръгна към къщата. Не изчака Клей.
— След такова пътуване човек се чувствува добре тука — каза Саймън. — Най-хубавото е, че пристигам тъкмо за вечеря.
Бяха преполовили пътя към къщата. Клей изтича след Саймън и го хвана за пешовете на дрехата.
— Слушай, я почакай малко! — каза Клей заплашително и задърпа възбудено дрехата на Саймън. — Я почакай за минутка!
Саймън се освободи с едно дърпане на дрехата си.
— Да не си посмял да докоснеш божия човек, Хори — каза той строго.
Клей зяпна нагоре към тъмното, загрубяло лице.
— Ама ти проповедник ли си? — попита той разтреперан, като за първи път забеляза черния напрашен костюм, черната шапка и тясната, черна папийонка.
— Проповедник съм, да, проповедник съм — заяви Саймън, а веждите му се изравниха в права линия, която пресичаше на две лицето му. — Не вдигай ръка върху божия човек, Хори. Аз съм Саймън Дай.