Около къщата на Том нямаше никого. Но когато отиде към хамбара, видя един негър да рони царевица пред вратата на стаичката. Повика негъра.
Докато цветнокожият се мъкнеше към него, Саймън намери сянка под една върба. Жегата се сипеше отгоре със страшна сила, а той не беше свикнал да ходи под горещото слънце.
— Къде е мистър Том? — попита той негъра.
— Тук някъде около хамбара е. Искате ли да видите мистър Том?
Саймън уморено кимна. Той си вееше със своята широкопола, черна шапка.
Мъжът отиде към хамбара, вдигайки прах с широките подметки на обувките си. Нямаше го няколко минути. Когато се появи отново, посочи с ръка към Саймън. След миг иззад ъгъла на хамбара се зададе Том!
— Беше ме страх, че ще забравиш обещанието си — каза Саймън.
— Какво обещание?
— Да донесеш още една дамаджана в къщата на Хори.
— Майка му стара — каза Том и се скри под сянката. — Така ли съм казал? Съвсем съм забравил.
— Помислих, че можеш да забравиш. Затова и дойдох.
— Много ти хареса джорджийската роса, а, проповеднико? — засмя се Том. Червеното му лице се разтресе от смях. — Ей, ще знаеш, ти си най-жадният проповедник, който съм срещал през живота си.
— Царевичното уиски е мъжко питие — каза Саймън. — А аз съм мъж. Затова ми харесва толкова.
— Ей, сега ще пратя да донесат малко — му каза Том. — Няма да се забавя много.
Той веднага се отдалечи и извика негъра. Саймън седна тежко на земята, облегна се на върбата и започна да си вее под сянката.
Том се върна и покани Саймън да стане.
— Ще се качим, в колата и ще тръгнем веднага щом черният се върне. Няма да се забави много. Само да отиде до краварника към пасището.
Саймън се изправи и последва Том до хамбара, където автомобилът му седеше на слънце. Качиха се и Том запали мотора.
— Много време ли трябваше снощи за Лорен? — попита Том и бутна Саймън за рамо. — На времето не й трябваше много време. Особено след като реши да замине. А ми се чини, че за една-две години не се е променила много. Все такава ми се чини.
Сега Саймън разбра, че Лорен е имала право, когато беше казала, че Том няма да се съгласи с плановете им. Саймън окончателно се отказа от тази си идея.
Френк, цветнокожият, донесе дамаджаната и я сложи отзад в колата. Докато бе наливал набързо от буренцето, бе разлял малко навън и от задната седалка се разнасяха изпарения. Саймън лакомо подуши миризмата. Беше готов да се върне в къщата на Хори.
Колата измина песъчливия път доста бързо. Том приближи един необикновено дебел пласт пясък, но не намали; натисна по-силно педала. На едно място колата едва не прескочи канавката, но Том пак не намали. Продължаваше да кара, като понякога дори не гледаше пътя пред себе си. Когато стигнаха къщата на Клей Хори, Саймън почувствува облекчение.
— Смяташ ли в неделя да държиш проповед в училището? — попита го Том, като слизаха от колата.
— Смятам, смятам — заяви решително Саймън.
— И за какво смяташ да говориш?
— О, различни неща — каза Саймън. — За туй, за онуй!
— Сигурно имаш толкова много проповеди подръка, че трябва само пръста си да мръднеш и те са готови!
— Вярно е това — отговори кратко Саймън и се загледа как дамаджаната излиза изпод задната седалка.
Том вдигна дамаджаната и леко я разклати.
— Пиенето е от мене, проповедник. Заповядай!
Саймън вкара пръст в дръжката и привлече дамаджаната.
— Ще гаврътна моята част — каза той — Има достатъчно и за всеки друг, комуто харесва. Днес всички трябва да си пийнат добре.
— Карай, карай, там, откъдето съм я налял, има още. И още повече ще правя тепърва. По това време никога не оставам без ракия.
Докато пиеха, те видяха как Лорен изтича на верандата и погледна надолу по пътя. След миг тя вече тичаше по пътеката към тях. Обърнаха се и видяха Клей да се задава по пътя от Макгъфин.
— Ето че Клей се връща — каза Саймън и погледна Лорен.
— Бързо е свършил — каза Том. — Сигурно се е уморил да се шляе из града в делничен ден. Виж, ако беше събота, нямаше да се прибере преди полунощ.
Клей зави в двора и закара колата към хамбара, без да им проговори. Сякаш бързаше да отиде под навеса.
Лорен изтича след него и стигна там точно когато Клей се отдалечаваше от колата.
— Къде е Върл? — попита възбудено тя.
Клей продължи да върви към къщата, сякаш не беше чул. Тя изтича и го настигна, дръпна го за ръката:
— Къде е Върл, Клей?