— По-рано Лорен ми принадлежеше—каза Клей. — Те е все същото. Тя е четвъртата ми жена.
— В тази игра важат само истинските съпруги. Не можеш да заложиш нещо, което не ти принадлежи. Не е ли така, Том?
И двамата се обърнаха с очакване към Том. Том погледна от единия към другия; искаше да защити Клей, по не можеше да не държи сметка за револвера в ръкава на Саймън. Той поклати глава.
— Не мога да кажа наистина — отговори той. — Вие трябва сами да си решите. Аз вече не участвам в играта.
— Ти кажи, не съм ли прав? — настоя Саймън и обърна револвера към него.
— Да, прав си, проповеднико — каза бавно Том.
— Хайде тогава — каза Саймън и се обърна отново към Клей. — Залагай я.
— Какво, да отида да я взема ли?
— Не, няма защо да отиваш. Ти само я заложи.
— Е, как да я заложа?
— Кажи, че е заложена, и това е достатъчно!
— Ама не може ли все пак да заложа Лорен вместо нея?
— Нали чу какво ти казах, тъпоглавецо! Казах ти да заложиш Дийн.
На Клей дрехите му станаха тесни. Потта му потече още по-обилно. От китките на ръцете и от носа му за кана вода.
— И какво смяташ да правиш с нея, ако я спечелиш?
— Това не е твоя работа, майка му стара — каза решително Саймън. — Това си е моя работа.
— Ама нали няма да я отведеш със себе си?
— Ще правя с нея, каквото си искам. Тя ще ми принадлежи. Ако ти спечелиш обратно колата, няма ли да правиш с нея, каквото си искаш? И аз ще правя с Дийн, каквото си искам. Тя ще е моя.
Докато спореха, Том посегна към заровете, за да ги разгледа по-внимателно от първия път. Ръката му вече почти ги бе стигнала, когато Саймън случайно погледна надолу и го видя. Без да се поколебае дори за миг, той стреля по ръката на Том. Не се беше прицелил добре и куршумът не улучи Том. Преди да успее да стреля втори път, Том отскочи настрана.
— Ей богу, аз нищо лошо не исках да направя, проповеднико! — замоли се Том.
— Ако още веднъж посегнеш към заровете, главата ти ще пати. Ако още веднъж посегнеш, ще ти пръсна черепа!
Том се дръпна до комина, уверявайки Саймън, че няма да се опитва втори път да вземе заровете.
— Да не би заровете да се подправени, а, проповеднико? — каза той.
Саймън го изгледа кръвнишки.
— Гледай си работата и за мен не се грижи. Той подаде заровете на Клей.
— Хайде, твой ред е — каза той. — Никога няма да излъжа човека, когато редът е негов. Разклати добре заровете, Хори, и ги хвърли по дяволите!
— Всичко ли залагаш?
— Всичко — отговори той с кимване.
Клей погледна заровете в ръката си. Тяхната тежест го учуди, но нямаше смелостта да ги провери. Разтърси ги в дясната си ръка, като се вслушваше в чаткането им.
— Хвърляй, Хори! — заповяда Саймън.
— И Дийн ли е заложена?
Саймън потвърди нетърпеливо с глава.
— Тя е твоят залог.
— Цялата ли наведнъж?
— Всичко на едно хвърляне! Който спечели, прибира цялата печалба!
Той започна да реди върху земята купчинки от сребърни монети и зелени банкноти.
— Бог ми е свидетел, че ме искам да го направя — каза Клей отчаян.
— Помисли си само колко добре ще ти дойде, Хори, ако спечелиш всичко. Господи, та ти ще си върнеш всичко и отгоре на това и моите трийсет-четирийсет долара!
— Пет пари не давам за парите ти, само да мога да си имам Дийн и колата.
— Добре тогава. Хвърляй да видим какво ще се падне. Все един ще спечели. — След малко той допълни: — И един ще загуби. Винаги е така.
Клен хвърли заровете на земята с трепереща ръка. Когато отвори очи, на земята лежеше осем.
— Хайде сега отработи си го — каза Саймън. — Това е числото ти. Хайде отработи си го сега, Хори.
Клей хвърли втори път. Падна се петица. Започна отново да се поти.
— Загрей заровете, Хори! — извика Саймън. Беше застанал на четири крака и лицето му беше само на няколко инча от земята.
Следващото число беше шест. Лицето на Клей започна да побелява, а потта, която се стичаше по врата и гърдите му, беше студена като лед. Караше го да трепе-ре от студ в горещината.
Ръката му се вдигна над главата. Готвеше се да хвърли заровете за последен път.
— Какво е числото ми? — попита той Саймън.
— Твоето число е осем, Хори. Опитай се да го хвърлиш!
Клей хвърли заровете и затвори очи, когато излетяха от ръката му. Беше го страх да погледне.
Последва тишина. Дори Саймън не проговори. Заровете лежаха на твърдия бял пясък помежду им.
— Печелиш ли? — понита със слаб глас Клей. Отвори очи за първи път и погледна кръга пред себе си. Числото беше седем.
— Дали печеля! — повтори Саймън. — Дали печеля, а? Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? Разбира се, че печеля, дявол да го вземе! Нали не хвърли осмица? Трябваше да хвърлиш осмица. Смятам, че печеля!