— Искаш да кажеш, че си прегрешавала повече пъти?
— Да, сър. Още един път прегреших.
Саймън приближи още повече стола си и взе ръцете й в своите. Потупа я леко и започна да глади ръцете й с огромните си длани и пръсти. Отначало тя се опита да се отдръпне от него, но той поклати глава.
— Искам да ми кажеш какво е, Дийн. Аз имам право да зная. Аз съм божи човек. Дошъл съм тук, за да ти помогна. Трябва да ми разправиш всичко за себе си, преди да е станало късно. Ако умреш утре, ще отидеш направо в ада. Но ако ми кажеш, няма защо да се безпокоиш повече.
— О, толкова искам да ви разправя всичко, мистър Дай. Не съм свикнала да говоря с мъже освен с Клей и ме е малко страх. Но вие сте свещеник и знам, че мога да ви кажа. Аз съм най-долната жена.
Той погали ръцете й от китките до раменете, като търкаше загрубялата си кожа в нейната нежна плът.
— Сега, Дийн, ще те попитам нещо и трябва да ми кажеш истината. Само истината. Ако ме излъжеш, господ бог ще те прокълне да отидеш в ада во веки веков. Искаш ли да ми кажеш истината, Дийн? Помни, че не те питам като мъж. Трябва да ми кажеш истината, защото съм проповедник.
— Ще ви кажа истината за всичко, мистър Дай. Толкова много искам да я кажа. Знам, че ако не ви кажа, няма да имам вече спокоен сън. Трябва да ви кажа!
— Дийн, Клей Хори ли е единственият мъж, с когото си имала близки отношения? Не забравяй, не трябва да ме лъжеш. Аз съм божи човек, божи човек съм.
— За какви отношения приказвате?
— Да говорим направо за тези неща, Дийн. Аз трябва да те питам направо и ти трябва направо да ми отговаряш. Не се страхувай, защото господ бог чака да чуе отговора ти.
— Ще ви кажа, мистър Дай!
— Допуснала ли си при себе си друг мъж освен Клей Хори?
— Искате да кажете… до мене?
— Искам да кажа до тебе. Точно това искам да кажа.
Тя се извърна настрана от Саймън и се опита да погледне към другия край на стаята. Мълча дълго и Саймън помисли, че се е отказала да му отговори. Хвана двете й ръце в своите и я обърна с лице към себе си. Още веднъж започна бавно да гали голите й ръце.
— Веднъж — прошепна тя и сведе поглед към земята.
— Как така само веднъж, Дийн?
— Той само веднъж ме помоли, мистър Дай.
— Защо мръсникът не те е молил повече? Какво не е било в ред, Дийн?
Саймън трепереше от гняв.
— Страх го беше, мистър Дай.
— Страх? От кого го беше страх? От какво го беше страх?
— Беше го страх от Клей… и защото аз съм бяла. Саймън я разтърси болезнено.
— А той не беше ли бял?
— Не — каза Дийн.
Саймън скочи на крака и я повлече със себе си. Препънаха се в един стол и той го ритна с все сила през стаята. След това я обгърна с ръце, притисна я здраво до себе си и започна да я милва с грубите си длани.
След малко повдигна главата й и я погледна в очите. Главата на Дийн лежеше на гърдите му и тя трябваше да я вдигне право нагоре, за да види лицето му.
— Не беше бял? — каза бавно Саймън.
— Нищо не можех да направя, мистър Дай! Просто нищо не можех да направя!
— Защо не можа? Можеше да избягаш, не можеше ли?
— Не ми се бягаше — каза тя, дръпна глава надолу и я облегна на гърдите му. — Исках да го направи.
— Любила си негър, а? — каза той и погледна надолу към нея.
— Да — каза тя. — Харесваше ми.
Саймън продължаваше да я държи здраво в ръцете си. Веднъж тя се опита да се измъкне, но той още по-силно я притисна до тялото си.
— Това е сериозна работа, Дийн. Много сериозна работа. Не знам какво ще стори господ бог с тебе заради това. Но ще се моля за душата ти, а ти също трябва да се молиш. Все някой ден ще ти прости. Той винаги прощава на хора, които се разкайват. Но въпреки това работата е сериозна. Тая работа, дето бели момичета лягат с черни, трябва да спре. А ето, че става все по-лошо и по-лошо. Много неприятности съм си имал с тая работа. Не знам защо е така. Всички знаят, че е грешно, но не могат или не щат да престанат, макар че душите им ще отидат в ада. Законът не помага, защото никой не му обръща внимание. Струва ми се, че бялото момиче би трябвало да се придържа към собствения си цвят. В страната има вече достатъчно жълти негри, а всеки ден се раждат все повече и повече. Ако това продължи, много скоро всички ще бъдат еднакво жълтеникави.
Дийн беше почнала да плаче и още по-силно се опитваше да се откъсне от Саймън. Искаше да избяга и да се скрие, та той да не може никога вече да я види. Знаеше, че е сторила грях. Беше убедена, че това е най-големият грях, който можеше да стори.
— Трябва да ми го разправиш, Дийн — каза той. — Не можеш да спреш сега, без да завършиш. Бог няма да хареса такава работа.
Седна на стола и я притегли при себе си. Тя постоя малко пред него, хваната здраво в менгемето на протегнатите му крака. Не знаеше, че я слага в скута си, докато не отвори очи и видя как я вдига и я поставя върху себе си. С едната ръка я придържаше през кръста, а с другата през краката, та да не може да скочи и да избяга.