— Не думай!
— И е червена.
— Брей, майка му стара! Досега не съм го знаел. Струваше ми се, че е нещо като… а бе да ти кажа истината, Саймън, не знаех как изглежда дяволът!
До това време Саймън беше свършил да брои парите. Държеше ги в ръка, гледаше ги, разтърсваше ги и ги опипваше с пръсти. Неохотно ги постави в джоба си, където не можеше да ги вижда.
— Хайде да отидем в училището да огледаш обстановката — предложи Клей. — Ще можеш да огледаш обстановката и утре ще знаеш къде си.
— Чудесно! Бих искал да го видя. Откакто съм пристигнал тука в сряда следобед, не съм ходил по-надалеч от къщата на Том Роудс.
— Чини ми се, че можем да отидем с автомобила — каза Клей и го поведе към навеса.
— Разбира се — каза Саймън. — Можем да отидем с моята кола.
Той се качи, намери ключа, който бе сложил в джоба си, и запали мотора. Клей седна до него на предната седалка, като държеше вратата полуотворена, а единия си крак на стъпалото.
Саймън подкара колата без никаква трудност. Даде заден ход, изкара я от двора и свърна по пътя, сякаш беше свикнал да я кара от две-три години. Нямаха какво да си кажат.
На стотина метра от къщата на Том Роудс Саймън намали скоростта. Погледна към къщата, обора и пръснатите наоколо бараки.
— Сега пък какво има? — попита Клей, проследи погледа му и почувствува забавянето на колата.
— Май че няма да е лошо да спрем и да си поприказваме с Том — каза Саймън. — Не съм го виждал от вчера.
Без да изчака отговора, той свърна и подкара към оградата на обора. Спря колата, сложи ключа в джоба си и слезе.
— Хич не знам къде може да е Том — каза Клей и се запъти към обора. — Понякога в събота отива в града, а понякога не отива.
— Колата му е под навеса. Трябва да е наоколо. Негърът, който работеше из къщата и обора, излезе от една барака.
— Къде е мистър Том? — попита Клей.
— Долу на пасището — каза Френк и посочи зад градината и овощните дръвчета. — Ей там долу ще го намерите.
Прескочиха при портата оградата на обора и тръгнаха през градината. Зеленчуците се бяха източили н растяха добре. Саймън спря и измъкна един морков. Избърса пръстта с ръка и започна да го яде, като отхапваше големи парчета едно след друго и ги смачкваше на каша с челюстите си.
Том не се виждаше никъде по пасището, но до рекичката имаше обор. Тръгнаха към него, като стъпваха внимателно по извитата пътека за кравите.
Клей спря на вратата и погледна вътре. Том беше там, кацнал на едно столче, и гледаше през една цепка в стената на обора. Не ги беше видял.
— Ей, Том, защо за бога надничаш през тази цепка? — каза Клей и се наведе да види Том отблизо.
Том скочи на крака и лицето му се изчерви. Не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си.
— Нищо — каза той и се опита да се засмее.
Саймън прескочи обора и се наведе над цепката. Надзърта няколко минути през нея, като затвори едното си око и присви другото.
— Не виждам нищо освен гората отсреща — каза Саймън, изправи се и погледна Том. Но все още се чудеше какво ли може да се види през цепката.
Том не се опита да обясни.
— Брей, майка му стара, какво има там бе, Том? — попита Клей. Наведе се и погледна през цепката в стената. Затвори едното си око, присви другото, но пак не можа да види нищо освен боровете.
— Има ли някой отсреща, Том? — попита Саймън. Том поклати глава и се опитваше да не ги гледа в очите.
— Просто понякога си идвам тука и си седя така — замънка той. — Нямам много работа, та си седя и гледам през цепката. На времето все си намирах работа, но сега предпочитам да си седя тука.
— И да гледаш нищото? — попита удивено Саймън.
— Вярно, че отсреща има само дървета. Ама има и нещо друго. Не знам какво.
— Брей, майка му стара — каза Клей. — Досега не съм знаел, че правиш такова нещо. Че в това няма смисъл бе, Том?
— Няма — каза Том. — Чини ми се, че няма смисъл. Но въпреки туй го правя.
Саймън седна на едно от столчетата. Тогава видя дамаджаната, която през цялото време стоеше подпряна до стената.
— Чини ми се, че ще се покажеш добър съсед с дамаджаната, а, Том? — каза той.
— Та нали е за това! Заповядай!
Саймън отпи дълга глътка от царевичната ракия сложи тежко дамаджаната на земята. Подът на обора беше от гола земя и затова дамаджаната не се счупи. Прекара опакото на китката си по устата и я облиза.
— Заповядай, Клей — каза Том. — Нали затова съм я направил! Няма смисъл да я правя, ако никой не я пие.
Докато Клей и Том пиеха от дамаджаната, Саймън се премести на стола до стената и наведе глава към цепката. Няколко минути седя и гледа през нея с присвито око. След това вдигна глава и погледна малко, глупаво другите.