— Вижда ли се нещо? — попита Клей.
— Нищо особено.
— Тогава мръдни малко и аз да погледна.
Клей седна и погледна през цепката. Не се виждаше нищо друго освен дърветата от другата страна на пасището. Оградата отсреща, която заграждаше другата страна на пасището, беше от бодлива тел, а стълбовете — разцепени борови колове. Видя всичко това от пръв поглед и нямаше нищо друго за гледане, но продължи да гледа през цепката, сякаш виждаше нещо, което не беше виждал никога преди.
— Накъде сте се запътили? — Том попита Саймън.
— Към училището. За там тръгнахме. Но ми се чини, че няма какво толкова да се види в него.
— Не — каза Том и замърда неспокойно на стола си. — Няма нищо особено там. Попе аз не съм видял нищо особено в него.
Обърна се да види дали Клей е свършил да гледа през цепката. След като почака, колкото можа, той стана и отиде при него.
— Какво има? — попита Клей.
— Вече дойде моят ред.
Той бутна Клей от стола, седна и притисна лицето До стената, там, където беше цепката. Мръдна глава малко вляво, после я наведе с един сантиметър. След това застана неподвижно.
— Виждаш ли нещо, братовчеде? — каза Саймън. Том не каза нищо.
— Ще си пийна, каквото ми се полага сега, а не по-късно — каза Саймън. Взе дамаджаната и отпи тежко.
След като свърши, подаде я на Клей.
— Няма да има никакъв смисъл да ходим сега в училището — каза Саймън и поклати глава към Клей. — За какво толкова ще ходим горе.
— Училището си е същото, каквото си беше — съгласи се Том.
Саймън тръгна нервно из обора. Спря до Том.
— Недей заема мястото през цялото време — каза той и го бутна. — Позволи и на ближния си да хвърли едно око от време на време.
Том стана и потърси дамаджаната.
— Чини ми се, че не е имало нещо за гледане, което толкова да ми хареса — каза Саймън и нагласи окото си до цепката.
Клей се облегна на стената, извади хармониката си. Изтърси я от парченцата тютюн и плява и я прекара бързо по устните си. Тя издаде звук, сякаш се беше спукала автомобилна гума.
Клей засвири:
Имам си едно момиче…
Саймън, с око, залепено за цепката, взе да тактува с крак по голата земя.
— Това е хай-проклетата дупчица в целия свят — каза Том. — Често си идвам тука, сядам си на стола и си гледам цялата сутрин. Няма нищо за гледане, майка му стара, освен дърветата и може би стълбовете на оградата, но не мога да си отделя погледа, па ако ще да пукна. Най-чудното нещо, което съм виждал през живота си.
Саймън се настани по-удобно на стола.
— Нищичко няма за гледане — каза Том, — а пък виждаш целия свят. Да гледаш през стената на обора е по-хубаво от всичко друго, което ми идва на ума. Поседиш малко и, току виж, не можеш да се махнеш. Просто хваща човека. Седиш си тука, присвиваш око и гледаш дърветата и си мислиш каква глупост вършиш, но пет пари не даваш. Иска ти се само да си седиш така и да си гледаш.
Саймън продължаваше да бие с двата си крака в такт с хармониката. Краката му не вдигаха никакъв шум по голата земя, но той въпреки това продължаваше:
Беше тя с жълта рокля…
Клей свиреше, сякаш от това зависеше животът му, а Том от време на време изпяваше по някой свих. Когато по пееше, тананикаше под носа си.
Саймън посегна за стъклената дамаджана. Ръката му я търсеше в кръг, но тя беше извън досега му. Не преставаше да гледа през цепката дори за секунда, за да погледне къде е дамаджаната.
— Хич не мога да ти помогна, проповеднико — Каза Том — Трябва да дойдеш да я вземеш. Време е и аз да погледам малко.
…Тез очи, за мен те бяха.
Том изпя един стих и спря, за да заговори отново. — Трябва да дадеш възможност и на другите да погледат от време на време, проповеднико.
Саймън стана от стола, без да помръдне главата си. Стоя там наведен, докато Том го избута от пътя си.
Любовта за вечерта е!
— Разкарай се, проповеднико — каза Том и го избута окончателно.
Саймън седна на другия стол и разтърка умореното си ляво око. Премигна няколко пъти и взе отново да чука с крака.
Пи дълго и постави дамаджаната на земята до Клей.
— Това е най-фамозната дупчица, която съм виждал през живота си — каза Саймън. — Можеш да гледаш през нея цял ден и да не се измориш. И ако се върнеш на другия ден, хващам се на бас, че ще изглежда все така добре. Има нещо в гледането през цепка, което нищо друго на света не може да ти го даде.
Клей се беше така запалил с песента, че не можеше да спре. Отдавна беше изкарал целия текст, но продължаваше с припева. Не можеше да се реши да спре. На края хармониката се препълни и трябваше да спре. Съжаляваше, че песента е свършила.