Выбрать главу

Той отиде при следващата жена, но продължи да гледа назад към мисис Джонс, докато тя засрамено наведе глава.

Шапката беше подадена удобно, но втората жена не правеше никакви усилия да даде нещо. Клей бутна шапката до гърдите й, подканвайки я да пусне някоя пара в нея. Тя поклати глава и погледна настрани.

— Пусни нещо, ма! — извика й разгневен Клей. — Проповедникът иска да му се плати за проповедта.

Лицето на жената почервеня и тя се извърна, за да избегне гневния поглед на Клей.

— Така доникъде няма да стигнем — каза той и се извърна да погледне към Саймън. — Не съм взел нито стотинка още.

В това време Саймън вече се бе раздвижил неспокойно. Не можеше да седи неподвижно на стола. На края стана, дойде до края на платформата и погледна в черната филцова шапка на Клей. В нея не видя нито една монета.

— Май че никоя няма да пусне пари в шапката ми — каза Клей.

В другия край на стаята Том намираше по-голям отзвук. В шапката си той имаше вече две монети и ги раздрънкваше, като разклащаше шапката пред богомолците. Когато стигаше до някоя по-добра позната, той спираше и й казваше нещо.

На Клей му се струваше, че няма смисъл да продължава. Досега никой не му бе дал нищо. Погледна още веднъж към Саймън и Саймън му кимна да продължи.

Клей бутна шапката си под брадичката на следващата жена. Тя извърна глава и се направи; че не го вижда да стои отпреде й. Това ядоса Клей. Той удари няколко пъти жената с шапката по гърдите, бързо едно след друго, сякаш искаше да убие стършел. Тогава тя за пръв път го погледна и извика от уплаха. Обхвана здраво гърдите си с ръце, скочи и избяга от стаята.

След като на всички жени, момичета и деца в стаята бе дадена достатъчна възможност да дадат нещо, Том и Клей отидоха в задния край близо до вратата и погледнаха в шапките си. В шапката на Клей нямаше нищо, по Том извади няколко монети. Показа ги на Клей и зачака да разбере какво трябваше да прави с парите.

Не се наложи да чака дълго. Саймън прикани паството да стане на крака и ги отпрати с десетина думи. Измърмори благословията си набързо и неразбрано и я завърши, преди повечето жени да успеят да станат. Веднага след това изтича по пътеката към вратата, където стояха Клей и Том. Избута ги и двамата навън, в двора на училището.

— Колко? — попита той и посегна с две ръце към шапките.

— Двадесет цента — каза Том. — Струва ми се, че това е всичко. Толкова събрах аз, а Клей не е получил нито цент.

— Вярно е — каза Клей мекушаво. — Май че нищо не можах да събера.

Саймън раздруса парите в ръката си и погледна, че тирите петачета. Обърна ги замислено няколко пъти и на края ги вмъкна грубо в джоба на панталоните си.

— Ще трябва, изглежда, тази вечер да държа по-силна проповед — каза той. — Изглежда, че следобедът няма да си плати разноските. Но тази вечер ще ги притисна здравата. Изглежда, че сега бих твърде мек към тях.

— Това е, защото мъжете не бяха, вътре — каза Том. — Жените никога нямат пари. Колкото и малко пари да има в семейството, мъжете ги носят. А всички мъже ще бъдат вътре тази вечер и можеш да вземеш, каквото мислиш да взимаш.

— Май е така каза Саймън и кимна. — Във всеки случай ще положа големи усилия. Не мога да си позволя да държа проповед за двадесет цента.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Към седем часа вечерта Никой не бе останал извън сградата. Някои семейства се бяха прибрали в къщи да вечерят, но повечето хора си носеха вечеря и ядоха в горичката на залез-слънце. Саймън бе поканен да яде със Стоунови. Клей, Дийн и Лорен също останаха.

За вечерната служба имаше музика. Беше дошъл Хомер Джонсън с банджото си, а Клей свиреше на хармоника. След като се започнеше някой химн, нямаше полза Хомер и Клей да продължават, защото надигащият се поток на песента заливаше усилията им. Гласът на Саймън, по-висок, отколкото бе следобеда, се чуваше над всички други.

Преди да започне проповедта, бяха изпети седем или осем песни и химни. Саймън не обяви текста; просто започна да проповядва.

Мъжете, седнаха на земята, защото чиновете не бяха достатъчно широки. Жените и момичетата можеха да седят удобно в тях, но другите седяха направо върху пода и се облягаха на чиновете.

— Не искам тази нощ нито един мъж, нито една жена, нито едно момче или момиче да напусне това училище, без да бъде спасен — им каза най-напред Саймън. — Дойдох тука, в Джорджия, за да ви спася, и смятам да изпълня това, за което съм тръгнал още отначало. Няма смисъл да оставим и един грешник, който да си отиде оттука тази нощ — всеки може да бъде спасен. Не е лесно да бъдеш спасен; много по-мъчно е, отколкото да се отдадеш на дявола, но все пак е лесно.