Саймън се въртеше около момичето, готов да я хване, ако падне. Тя се бореше отчаяно. Изпитваше голяма мъка. Повечето от другите, които бяха обхванати, веднага изпадаха в безпомощно състояние, падаха в полусъзнание ма пода, за да лежат там и да се гърчат в праха под чиновете. Но на Люси й беше по-трудно. Тя не можеше да се отърси напълно. Биеше се, дереше кожата си с нокти, пищеше при всяко поемане на дъх и през цялото време тялото й се тресеше и трепереше с резки мускулни гърчове.
Една от жените на пейката пред платформата скочи половин метър във въздуха. Тя раздираше дрехите си и крещеше с все сили. Падна на пода в краката на Саймън, раздра дрехите си от тялото и риташе с долните си крайници като намушкано агонизиращо куче; след като падна, никой не я погледна повече.
Горе на платформата Люси Никсън стоеше вече петнадесет или двадесет минути н още не можеше да се отърси. Цялото й тяло трепереше. Заставаше неподвижна за миг, после раменете й започваха да треперят. Треперенето постепенно нарастваше, докато цялото й тяло се тресеше. После отново заставаше неподвижна. Стоеше изпъната, вдървена, стискаше ръце над главата си, докато вените под тях заприличваха на линии черно мастило.
Един мъж, който се бе провирал, докато стигне платформата, се хвърли в стената. Звуците, които издаваше, и движенията му всеки миг ставаха все по-неистови.
— Благословен е бог! — извика Саймън. — Боже, помогни на това момиче да се отърси!
— Амин! — извика някой, колкото му глас държи.
— Йееееее-йоу! — викът разтърси стените на сградата.
— Благословен е бог!
Тялото на Люси беше възпалено от напрежението. Кожата й беше гореща и влажна, а от устата й, където си беше ухапала устните, течеше кръв. Но дори и тогава не се беше още отърсила. Тялото й все още трепереше. Движенията и пораждаха писъци и викове, които отекваха през дървените части на сградата. Някои мъже подскачаха нагоре-надолу като необуздани жребци, а жените трепереха в такт с нейните движения. Из въздуха хвърчаха откъснати копчета като камъни, запратени от прашка. Саймън се беше приближил до Люси, почти я докосваше и се наведе напред да наблюдава усилията й.
— Благословен е бог!
— Амин! Амин!
— Иееее-йоу!
— Благословен е бог!
Том Роудс беше на земята. Беше съвсем изцапан, а дрехите му полепваха по тялото от пот. Изтъркаля се в един ъгъл и се удряше в стената равномерно като часовников механизъм. Точно зад него на пода беше Дийн. Тя току-що бе започнала. Беше още далеч от отърсването, но твърдо решила да се отърси.
Безумието на Люси Никсън намаля. Беше отслабнала твърде много, за да може да го поддържа. Не се беше отърсила и беше разтревожена колкото и другите, които не бяха дори обзети от желание. Лицето й побеля, а ръцете висяха отстрани, но продължаваше да се мъчи с тялото си. Саймън я очакваше да падне всеки миг. Беше готов да я подхване, та да не се нарани.
Музиката отдавна бе замлъкнала. Клей продължаваше да седи на стола, където беше свирил на хармониката, но изразът на лицето му ясно показваше, че скоро ще бъде обзет. До него Хомер продължаваше да подръпва струните на банджото. Но той не свиреше никаква мелодия; акордите, които дрънкаше, се удряха в общата врява и се връщаха обратно към него.
По време на едно затишие Саймън, който наблюдаваше Люси отблизо, пристъпи напред и я хвана. Тя беше съвсем изтощена и не можеше повече да стои права. Дори клепачите й не помръдваха. Саймън държеше отпуснатото тяло в ръцете си, поглеждаше надолу към нея и разбутваше струпалите се мъже, които се опитваха да се доберат до нея. На края успя да ритне някои от тях толкова силно, че те останаха на известно разстояние.
Саймън я положи на масата, грабна едно палмово ветрило и се помъчи да я съживи. Трябваше да бъде съживена, за да може да се отърси.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
По това време само четири-пет души бяха останали прави или седнали. Всички други се въргаляха по пода в праха и мръсотията, гърчеха се под чиновете или се биеха с юмруци.
Саймън остави Люси, за да помогне на тези, които не бяха още обзети от желанието да се отърсят. Отиде най-напред при Клей.
— Благословен е бог! — извика той.
— Чувствам го ей тука, в косите си! — извини се Клей. — Но не мога да го накарам да почне!
— Падни на колене и се помоли, Хори! — нареди му Саймън. — Падни на колене и положи всички сили да се отърсиш!
— Ще помогне ли?
— Падай на колене и давай, братовчеде. Следващия път може да бъде късно. Сега му е времето да получиш вяра, ако изобщо ще я получаваш. Моли се, братовчеде!