Клей падна на колене до стола, облегна глава на ръцете си и взе да се чуди с какво да се накара да се отърси.
— Трябва да получа вяра — извика той. — Дийн я получава и всички други я получават. Ако не я получа, аз ще остана единственият грешник в Роки Комфърт.
Точно тогава Саймън се сети за Лорен. Откакто се — бяха събрали, не я бе видял никъде.
Обърна се и тръгна да я търси. Тя седеше зад един чин близо до средата на стаята и гледаше какво правят другите. Не даваше никакви признаци на отърсване. Саймън разбра по израза на лицето й, че дори не се и опитва.
Изтича при нея, като прескачаше проснатите по пода тела.
— Какво има, Лорен? — попита той.
— Нищо — отвърна тя.
— Не можещ ли да я получиш?
— Какво да получа?
— Вяра, Лорен!
— Не ми трябва — каза тя.
— Благословен е бог! — извика Саймън. Лицето му беше зачервено, очите горяха, а тялото му беше напрегнато от възбуда.
Тя го погледна с безразличие.
— Благословен е бог! — каза той отново, по-високо. Беше твърде възбуден, за да говори. Не можеше да повярва, че Лорен не е обхваната от желанието да се отърси, което бе обзело всички други в стаята.
Той падна на колене, като държеше едната й ръка и започна да се моли на глас за нея.
След няколко изречения погледна нагоре, за да види дали неговите усилия са дали резултат. За миг тя го изгледа малко особено.
— Какво искаш да направя? — каза тя. — Не знам как да го направя.
— Благословен е бог! — извика той и скочи на крака. — Отърси се, Лорен! Моли бога, отърси се!
— Как се прави това нещо?
— Като се отдадеш на бога, Лорен. Възхвали бога! Просто се отдай на бога!
Саймън заподскача надолу-нагоре пред нея. Издаваше нечленоразделни звуци с гърлото си. Дръпна ръцете й.
— Унга-унга! Възхвали бога!
Клей тичаше нагоре-надолу из стаята, подскачаше и прескачаше гърчещите се по пода тела. Ризата му беше разкъсана, а панталоните му се държаха само от една презрамка.
— Получих! — изрева той. — Получих!
Саймън пусна ръката на Лорен и изтича близо до Клей.
— Какво получи, Хори?
— Вяра, човече!
— Колко, получи?
— Отърсвам се!
— Възхвали бога! — изрева Саймън.
Клей тичаше из стаята и прескачаше проснатите по пода тела. Едва не скочи върху главите на няколко души. Тичаше и размахваше ръце над главата си.
— Получих я!
— Какво става, Клей? — извика някой и го хвана за ръката, когато минаваше покрай него. Той се откъсна и не спря да види кой е.
— Получих я!
— Възхвали бога! — извика Саймън, като тичаше след него.
— Отърсвам се!
Отсреща в ъгъла Дийн се мъчеше сама с първите болки на отърсването. Тя не заемаше толкова място, колкото другите и не се пречкаше на пътя им. Стоеше си самичка, въргаляше се и от време на време удряше глава в стената.
Клей тичаше из стаята, сякаш го гонеше дива котка.
— Получих я! — изрева отново той, прескачайки чиновете и телата.
— Какво получи, Хори? — каза Саймън, хвана го за ръката и се опита да го задържи с всички сили.
— Получих вяра! Получих я!
Клей падна на пода с лицето напред, като риташе и ревеше. Саймън го остави и потърси някой друг, който се нуждаеше от неговата помощ, за да се отърси.
Сети се за Лорен — тя седеше все така изправена на чипа си. Изтича обратно при нея. Когато падна на колене, тя го изгледа, сякаш го мислеше за съвсем луд.
— Лорен — помоли я той, — опитай се да се отърсиш заради мене, няма ли да го направиш? Почти всички се отърсиха, само ти не си. Не искам нито един грешник да остане неспасен тази вечер. Това може да е последната възможност на Роки Комфърт.
Лорен го изгледа, без да му отвърне.
— Възхвали бога! — каза той.
Хвана ръката й и отново взе да издава нечленоразделни звуци. По челото и лицето му изби пот и потече на вадички към ризата му. Ръцете му стискаха здраво нейните, а лицето му беше разкривено.
— Възхвали бога! — каза той отново.
Лорен го гледаше как стои на колене до чина, на който седеше тя. За един миг почувствува съжаление към него, в следващия не можа да се сдържи да не му се изсмее. Тялото на Саймън се полюшваше, а от здраво стиснатите му устни излизаха ръмжения и вопли. Той полагаше всички усилия, за да я накара да се отърси, но тя оставаше невъзмутима.
Лицето на Саймън беше червено и мокро.
— Унга-унга! — стори й се, че казва той.
Една жена се беше изтъркаляла до него и се бореше. Не й обърна никакво внимание. Той продължаваше да зове Лорен и издаваше звуци, които тя не можеше да разбере.
— Унга-унга!
На нея й се щеше да каже на Саймън, че си губи времето, но не искаше да го наскърбява. На вид той беше щастлив. Лицето му загуби израза на мъка, чертите се отпуснаха в блажена усмивка. В следващия миг той се изпъна на пода, като риташе и късаше косите и дрехите си. Лежеше на пода сред мръсотията и праха в краката й, риташе с долните си крайници, сякаш след всяко движение го чакаше смъртта.