Някои от другите се струпаха около Саймън и Лорен трябваше да вдигне краката си и да седне на тях, за да не ги премажат. Мъжете и жените, които се гърчеха на пода под нея, издаваха неразбираеми шумове, които се блъскаха в ушите й като спомен от кошмар.
След някое време Саймън замря. Една жена вдигна главата му и я положи на скута си, като му вееше с разкъсан палмов лист. Когато отвори очи, първото нещо, което видя, беше Лорен. Тя седеше над него и се похилваше.
В миг скочи на крака. Застана и се вгледа надолу към Лорен, а от лицето и челото му отново потече пот. Най-напред не можа да каже нищо.
Тогава разбра, че не е успял да накара Лорен да се отърси. Никога досега през целия си живот не бе имал неуспех. Точно това го безпокоеше.
— Възхвали бога! — каза той слабо.
Толкова силно се бе опитал да накара Лорен да се отърси, че сам той се бе отърсил. Лорен, жената, която смяташе за най-голямата грешница в стаята, се беше надсмяла над усилията му и над него. Неуспехът беше пълен.
Въпреки че го разбираше, той чувствуваше, че не може да остави всичко така. Беше решен да завърши вечерта успешно.
Изтича на платформата, където Люси Никсън лежеше на масата.
— Възхвали бога!
— Амин! — каза някой.
Почти всички се бяха вече отърсили и тези, които бяха на крака, наобиколиха Саймън. Саймън забеляза, че Том Роудс все още се въргаля на пода. Побутна го с крак.
— Иеее-йоу! — изрева Том. Гласът му, който приличаше на прегракнала жаба, можеше да се различи във всяка тълпа.
Саймън хвана с ръка китката на Люси, за да провери пулса й. Започна отново да й вее с палмовото ветрило и да мърмори нещо неразбрано на себе си.
— Възхвали бога!
Саймън погледна надолу към пода и видя няколко мъже и жени, окъсани и мръсни, да се въргалят накуп. Стенеха, ритаха и от време на време някой от тях правеше силен спазматичен подскок, който сякаш можеше да разкъса тялото му.
Люси вече дишаше по-дълбоко и Саймън продължаваше да й вее. Доколкото знаеше, тя беше единственият човек в училището, с изключение на Лорен, който не се беше отърсил.
— Възхвали бога! — каза той и се вгледа по-отблизо в нея. Тя беше отворила очи.
Две трети от мъжете н жените бяха замлъкнали и застанали неподвижни, въпреки че мнозинството от тях все още лежаха на пода. Всички бяха покрити с прах и влажни, но по лицата им светеха усмивки на задоволство.
— Възхвали бога! — викна Саймън на Люси.
Тя помръдна ръка и се опита да стане. Саймън я повдигна да седне на масата. Тя изведнъж се оживи отново. Сякаш цялата й сила бе очаквала този миг. Тя скочи от масата на платформата и се затича, като скачаше от едната стена до другата. Саймън се затича след нея, без да я настига, но този път се опитваше да й помогне.
Виковете й сякаш разбудиха всички други в стаята. Само след миг хората, които си лежаха или съвсем слабо помръдваха, при звука на гласа й пак се загърчиха и заизвиваха като гнездо змии в сух кладенец.
На края Люси спря и застана неподвижно. Главата й беше отметната назад, а ръцете й — стиснати върху стомаха. Тялото й трепереше бързо и конвулсивно и тя отново се разтресе.
— Възхвали бога! — извика Саймън.
— Иееее-йоу! — изрева един мъж под чиновете. Прозвуча така, сякаш Том Роудс беше извикал.
Люси Никсън взе да крещи при всяко издишване. Този звук караше да потръпват гръбначните стълбове, които бяха вече твърде изморени, за да отговорят на по-нататъшния повик. Виковете й идваха на по-къси промеждутъци, но бяха много по-силни отпреди.
Саймън виждаше жените в купчината пред платформата да се гърчат с подновени усилия. Повечето от тях бяха обхванали с бедра краката на чиновете.
Той наблюдаваше безумните усилия на Люси да се отърси.
Другите около него се опитваха да й помогнат. Приближиха се, викаха и ревяха с нея и се търкаха един о друг. Някои застанаха настрана и взеха да подражават движенията й, като се мъчеха да й помогнат по този начин.
Когато вените й се издуха така, сякаш щяха да из скочат от кожата, лицето на Люси се успокои, а движенията й станаха по-напрегнати. Започна да се усмихва леко, от напрежението на мускулите й по ръцете и бедрата се появиха възли. След това бавно и постепенно тя се отпусна в екстаз.
— Възхвали бога! — извика някой.
По лицето на Люси тогава се появи израз на блаженство, които се усилваше с всяка измината секунда На края с Последни усилия тя се отърси. Всички я зяпаха и някой я покри с едно палто. Докато мъжете са трупаха по-наблизо да гледат, движенията й ставаха все по-бавни и по-бавни и па края тя остана да лежи на пълно неподвижна. Дори клепачите й не помръдваха.